Bulgarian Showcaves

Електрифицираните пещери в България

Пещера	Намира се...	Осветени	Год.	Инфо
"Бачо Киро"	до Дряново	800м	1937г.	,
"Дяволското гърло"	с.Триград, Девин	272м	1977г.	,
"Леденика"	до Враца	400м	1961г.	,
"Магура"	с.Рабиша, Белоградчик	800м	1961г.	,
"Орлова чука"	с.Пепелина, Русе	1,000м	1942г.	,
"Снежанка"	до Пещера	145м	1968г.	,
"Съева дупка"	с.Брестница, Ябланица	500м	1967г.	,
"Улцата"	с.Могилица, Девин	330м	1983г.	,
"Ягодинска пещера"	с.Ягодина, Смолян	1,600м	1982г.	,
"Зандана"	до Шумен	300м	1985г.	, В ремонт

 

Пещери със започнало благоустрояване, спряно, недовършено, разграбено

"Ахметьова дупка"	с.Добростан, Асеновград	44м	1990г.	,
"Духлата"	с.Боснек, Перник	?	1982г.	,
"Мишин камик"	с.Горна лука, Чипровци	?	1980г.	,
"Темната дупка"	гара Лакатник, Своге	?	1985г.	,
"Понора"	с.Чирен, Враца	?	1981г.	,

 

"Бачо Киро"

Землището на националния туристически обект Дряновски манастир е забележително и с пещерата „Бачо Киро". Тя се намира на височина 335м в основата на отвесна варовикова стена, ограничаваща скален нос, оформен между каньоновидните долини на реките Дряновска река и левия й приток Андъка. Този нос е известен с името Буруна и е един от източните носове на карстовото плато Стражата.
Входът на пещерата „Бачо Киро" е разположен в основата на висока 25м отвесна варовикова скала. Той е ориентиран на север. В основата е широк 5,8м, а височината му не надвишава 1,4м. На него е монтирана солидна желязна врата.
Навлизаме в първата пещерна зала, наречена Преддверието. Тя има посока североизток-югозапад. Дълга е над 40м и е с максимална ширина 16м. Разширението й е свързано с наличието на една дълбока ниша. В началото таванът на Преддверието е висок 2-3м, а навътре се издига на повече от 10м. В средните и вътрешните части на залата над равния под се очертава асиметрична галерия с по-стръмна югоизточна стена и по-полегата северозападна. В началото на Преддверието наляво от пътеката зее яма. Това е остатък от археологически разкопки. При тези разкопки за първи път в долните пластове на пещерния пълнеж са открити находки от мустерската епоха (среден палеолит), датиран отпреди 40,000-70,000 години. Намерени са малки, двустранно обработени груби остриета, симетрични и асиметрични кремъчни ножове, стъргалки и други. В по-горните пластове на изкопа се срещат оръдия на труда и оръжия, изработени от кости (пили, шила и др.), които са датирани като къснопалеолитни (40,000-15,000 г.). Особено интересни са кремъчните стъргалки и ножове, прикрепвани към дръжки. В най-горните части на пещерните седименти личат остатъци от жилища на обитателите на пещерата - черна глина, подова мазилка, остатъци от огнища и др. В този слой са намерени останки от глинени съдове, които по археологически данни се отнасят към енеолита (медната или каменно-медната епоха).
Археологически разкопки в пещерата прави през 1939г и Рафаил Попов. При входа и на 200м навътре той намира освен 23 грубо обработени палеолитни останки - кремъчни оръдия на труда, ножове, стъргалка, триони и др., още и останки от пещерна мечка - част от череп, челюсти със зъб и отделни зъби. Тези находки той датира като старопалеолитни - мустерски.
В Преддверието по основните тектонски пукнатини с посока 25° и 160° по тавана на пещерата карстовите води са моделирали разширения, между които кулисообразио се спускат масивни каменни завеси. Във вътрешния край на Преддверието таванът рязко се издига по тектонска пукнатина в посока 25°, за да се спусне рязко към края на Преддверието, където образува тунела Арката. В основата си този тунел е дълъг 8м и висок до 1,6м.
Южно от Арката пещерната галерия придобива форма на готически храм и се извисява над 30м от пода. В основата си тя е широка до 12м. Вдясно от пътеката на пода на галерията са натрупани скални късове, паднали от тавана. Тази галерия има дължина 54м. Заедно с Преддверието образуват най-ниския етаж на пещерата, разположен на 35м над леглото на Дряновска река. Подът постепенно се повишава. Движим се по каменни стъпала и достигаме до Дъждовната зала. Подът на тази зала е сравнително равен. По него се издигат сивопепеливи разлати сталагмити, някои от които наподобяват ниски тръвни кошери. Тук посетителят може да чуе монотонната песен на водните капки, падащи от високия таван. Той е сравнително богато украсен с множество тънки сламковидни сталактити, наподобяващи вкаменен дъжд. Наблюдават се още морковидни, мечовидни сталактити, а някои от тях са така съчетани, че наподобяват медузи. Не липсват и малки, миниатюрни разноцветни завеси .
38 навлажнени каменни стъпала, изградени в основата на тясна, стръмна, праволинейна галерия, ни отвеждат в по-високата Дъждовна зала. Нейното дъно е на 15м над основата на долния етаж на пещерата. В недалечното минало по неравния под на тази зала са се издигали млечнобели красиви сталагмити, но жестоката ръка на недобросъвестни посетители е нанесла непоправими рани върху тях. Личат само изпочупените основи на тези някога красиви синтрови образувания. Таванът на Дъждовната зала се издига на 15м над пода й. По него личат кубета и ниши, при които височината на залата стига до 18м. От почти хоризонталния таван на залата, който в по-голямата си част има снежнобял цвят, се спускат разнообразни сталактити. Едни от тях са редично разположени, други наподобяват вимета, а трети приличат на сребристи мечове. И тук ръцете на злосторници са унищожили част от тези красиви образувания. По стените на залата на места личат ребровидни синтрови повлеци, по-старите от които имат кафяв цвят, а по-младите са снежнобели.
В югозападния ъгъл на северната Дъждовна зала на дъното в наклонена дълбока ниша се намира Торището. Тук до неотдавна съществуваше едно голямо находище от прилепен тор.
Поради голямата влажност, трудната проходимост и разкаляност тези две зали не са обект на посещение, въпреки че са електрифицирани. Туристите посещават електрифицираната суха част на пещерата, по която се изминават около 450м. В общи линии тази част е ориентирана по оста на Страженската синклинала. Тя представлява сложен лабиринт от пещерни галерии и разширения, образувани в три основни посоки – 25-30°, 90-100°, 150-160°.
Към сухите етажи на пещерата водят каменни и железни стъпала и стръмни пътеки. Първото синтрово образувание по подземния път носи името Медузите. То представлява каскадно оформена стена, по която някои от образуванията наподобяват каменни медузи. Други приличат на вимета. Повърхността на тези образувания е опушена от факлите на първите посетители и има цвят на разтопено олово. В по-ниските части тези форми са обагрени в жълточервено от съдържащата се в синтъра червена почва - терра роса.
Синтърът на Медузите покрива дебели до 4м речни седименти, изградени от валуни, едри и дребни чакъли, споени с варовито вещество. Някои от заоблените валуни имат диаметър 30-40 см. Други са с размери на юмруци, а по-ниско издребняват до размера на яйца и бобови зърна. Съставът на речните чакъли показва, че те са донесени от голямо разстояние и нямат нищо общо с варовиците, в които е образувана пещерата. Чакълите показват, че пещерата е образувана от сравнително голяма подземна река.
След Медузите желязна стълба и тесен наклонен коридор ни водят към по-високите етажи на пещерата. В дясно интересно синтрово образувание е Мечата пързалка. То представлява наклонен до 40° синтър с дължина 40м, наподобяващ скална пързалка.
Централната пещерна галерия се пресича от напречна галерия, ориентирана в посока 40°. Тя е известна с името Попхаритонова зала. Дълга е 23м. Дясната северозападна стена на залата е изградена от варовикова скала, а лявата - югоизточната, е украсена от разнообразни синтрови образувания. Между тези образувания изпъква дълъг около 2м сталактит, спускащ се от тавана в най-високата му част. Под него капещата вода е образувала снежнобяла фигура, наподобяваща монах, наречена от посетителите поп Харитон. Малките сталактити около фигурата на поп Харитон наподобяват хора - четници от Попхаритоновата чета. По стените на залата съществуват образувания, наподобяващи медузи, слонски уши, малки завеси и други.
След Попхаритоновата зала пещерната галерия е тясна, ниска и запълнена с песъчливо-глинести утайки. Тук в пещерните наноси дряновските туристи са прокопали дълбоки до 1,2м тунели, чрез които се прониква навътре в пещерата. Тези наноси са предимно от глинести материали, в които има дребни люспици матов и прозрачен кварц, фелдшпатни люспи от мусковит, хлорид и зърна от магнетит и титанит.
Галерията отново се извисява към по-горен етаж. Тя достига значително разширение при Срутището. Тази зала има неправилна форма - дълга страна 25м и ширина 18м. Силно наклоненото на юг дъно е осеяно с десетина скални блока, някои от които в началото на залата имат размери 6х4м. Тези блокове са паднали от тавана на залата. За това благоприятствува тънката (30-40 см) прослойка от глинесто-песъчлив мергел сред варовиците. Това нарушава монолитното тяло на варовика и обуславя сриването на блоковете. А те са ограничени между тектонски пукнатини, разширени от карстовите процеси.
Северно от Срутището се навлиза в ново разширение, наречено Мечата поляна. На това място са намерени останки от пещерна мечка, откъдето идва и името й. Размерите на костите показват, че пещерната мечка е била по-висока и по-голяма от съвременната мечка.
Таванът на Мечата поляна е нисък, плосък и наклонен на югозапад, надвесен над равното й глинесто дъно. В горния край той е на 2м, а в долния се понижава до 1м.
Северно от Мечата поляна галерията е ориентирана в посока 25° и отново се повишава. Тя има интересен крушовиден профил, висок до 2-2,5 м. Води към най-високия етаж на пещерата. Галерията рязко завива на югоизток. Достигаме до малка елипсовидна заличка, известна под името Залата на самотния сталактон. В средата й се издига сталактон, висок 4м. До него е съществувал по-голям сталактон, но при откриването им по невнимание е бил счупен. В основата си здравият сталактон има диаметър 35см, а най-тясната му част е 5см в диаметър. Таванът на заличката е украсен от няколко корозионни кубета, образувани от някогашните буйни води на подземната река. Над самия сталактон на тавана е очертана синтрова завеса. Едно от синтровите образувания наподобява човешко ухо.
След залата Самотния сталактон пещерният тунел се разклонява, като левият от клоновете, ориентиран в посока югоизток, ни отвежда към залата на езерата. Тя е с малки размери и представлява разширена пещерна галерия. Дъното е осеяно с многобройни сухи синтрови езера. Накрая на залата са образувани високи до 2м сталактони и красиви сталагмити, които наподобяват декор на сцена, на която ще се представя фантастична детска приказка. Таванът е украсен от множество малки сламковидни сталактити, повечето изпочупени от неразумни посетители.
Предният край на залата на езерата води до така нареченото Чистилище. Това е най-тясната част на залата. Представлява нисък, трудно проходим коридор с размери 60х40см. (Според екскурзовода през него могат да минат само непорочни хора.) Пред Чистилището четири невисоки сталактона и сухи синтрови езера и панички украсяват лявата разширена част на коридора.
Следващото красиво синтрово образувание, което привлече вниманието ни, е Тронът - живописен синтров водопад, окаменените струи на който са снежнобели, а основата има оловносив цвят. В подножието му се очертават няколко синтрови езерца и панички, някои от които са запълнени с чиста карстова вода. Близо до прожектора Тронът е обагрен от зелени мъхове. Тази сполучливо оцветена фигура има за рамка оформена в готически стил галерия.
Севеврозападно от Тронът пещерният тунел се разширява и носи наименованието Конгресната зала. Нейната украса се състои от различно дебели сталактони, високи до 2м, сталагмити и малки сухи синтрови езерца. В дъното на залата се издига висок до 1,2м сталагмит, обагрен по повърхността в жълти и снежно-бели тонове. Около него е разположило водите си малко синтрово езеро. В периферията на кристалните му води се оглеждат три малки сталагмита. Езерото е едно от най-големите в пещерата. То има размери 2,5х1м.
Къс коридор води към най-красивата зала в пещерата „Бачо Киро", известна под името Приемна зала. В началото й е застанал на стража, разперил мощни криле, каменен орел. Той е стъпил здраво върху синтров пиедестал. Дължината на орела с разперени криле достига 3,6м.
Желязно стълбище ни отвежда към Приемната зала - истински бисер на пещерата. Вдясно от стълбището се спуска бял синтър, наподобяващ потекло от нощви тесто. Затова е и наречен Тестото. Някои от синтровите образувания от групата Тестото приличат на вимета, а други - на малки завеси.
Срещу Тестото вляво от стълбището е оформена красивата конусовидна снага на висок до 1,5м сталактон. В основата му е образувано синтрово езеро с диаметър 1,5м. По форма сталактонът наподобява фонтан, струята на който е на 1м над синтровото езеро. Това образувание носи името Шадравана.
Приемната зала е ориентирана в посока почти изток-запад и е дълга 19м. Таванът й е до 11м над пода. По него се наблюдават няколко кубета.
Северната стена на залата представлява шлифована от подземната река варовита скала, в която релефно се очертават разрези на черупки от миди, охлюви и други морски животни, обитавали някогашното кредно море преди 100 милиона години. Те придават своеобразен мозаичен вид на стените на залата. Карбонатното съдържание на тази скала е много високо. То варира от 95,8% до 97,7%. Южната стена на залата е богато украсена от млечнобял и кафявооцветен синтър. Между фигурите в тази част на залата забележителни са Гъбките, Трите девойки, Старият храм, Монасите, Баба Яга, Дядо Мраз и др. Многобройните сталактити, спускащи се от тавана, наподобяват вимета, моркови и разноцветни мечове. Неуморната работа на милионите капки карстова вода ни е дарила с чудновати форми, наподобяващи животни - например щука, рак, коза с виме и т.н. От северната част на тавана се спускат редично разположени сламковидни сталактити. Тук се откроява малка, но красива завеса, наричана Пещерното знаме.
Вдясно от пътеката от пода се издигат няколко сталагмита, по повърхността на които могат да се видят пластовете на наслояване на синтъра.
В източния край на Приемната зала се издигат най-големите сталактони в пещерата, северният от които носи името Водопадът. Той е висок 7,5м и широк в основата 1,5м. По гладките стени на водопада се очертават ивиците на нарастване на този сталактон.С него е неразривно свързан друг своеобразен, каскадно, оформен сталактон, наречен Гръбначният стълб. До големите сталактони висят сталактити, наподобяващи езици. Най-дългият от тях е Зм. Той е получил името Свекървин език.
Срещу Водопада, където Приемната зала се разширява, се издига стройната снага на сталактон, висок 3,5м, носещ сполучливото име Палмата. Зад него калцитно образувание наподобява огромна бяла мечка. От пода в тази част на залата се издигат няколко сталагмита, по-тънките от които приличат на свещници, а по-големите - на тръвни пещери.
Приемната зала на югоизток се стеснява и се издига към сталактоните, наречени Вкаменената гора. Това стеснение е дълго 19м. Североизточната му стена има мозаичен изглед. Таванът и югозападната стена на коридора са богато украсени предимно от бели сталактити, сталактони и други образувания. Сталактоните наподобяват стволовете на дебели дънери на окаменела гора. Затова тази галерия е получила името Каменната гора. В началото на галерията се вижда фигурата на легнала кафява мечка, обърнала глава наляво, а на стената зад мечката се очертават сталагмити, приличащи на големи гъби - манатарки.
В дъното на тази галерия таванът постепенно се понижава, а подът става хоризонтален. Той се подпира от две редици малки, но красиви сталактони. От снежнобелия таван се спускат дребни, разнообразни по вид сталактити.
Освен разнообразната си синтрова украса пещерата „Бачо Киро" има своеобразен животински свят. Върху гниещите късове от дърво посетителят може да наблюдава развили се бели плесени, а понякога и бели стерилни гъби.
Животните в пещерата са пригодени към съществуващите там своеобразни условия за живот. Наред с типичните слепи пещерни обитатели в привходните части на пещерата се срещат и случайни гости. Нашите спелеолози са определили следните обитатели на тази пещера: за привходната й част са характерни временните гости като малката пеперуда Акролепия гаранитела. Там може да се наблюдава още дребният пъстокрил комар Лимония нубекулоза и влаголюбивата муха Лерия серата. В Преддверието зимува керемиденочервеното насекомо, наречено ручейник - Стенофилакс перпистус.
Типични пещеролюбиви животни са: големият кафяв паяк, който плете мрежи в привходната част на пещерата и в тях лови плячката си - мухи колемболи и други дребни животни. В пещерата живеят още: средноголемият пещерен паяк, който се храни с дребни насекоми, дългокракият сенокосец - Немастома радеве и по-малките пещеролюбиви паяци.
Типично пещеролюбиво животно е черупчестият охлюв. Обикновено може да се види при прилепния тор, който използува за храна.
В тази пещера се срещат и обикновената за българските пещери мокрица и колемболата - скачащо бяло безкрило насекомо, което се храни с гниещи материали.
В пещерата „Бачо Киро" живеят три вида бръмбарчета - нехвърчащото късокрило бръмбарче, сляпото бръмбарче и черното късокрило бръмбарче. Всички те използуват за храна гниещи органични остатъци.
При посещението на пещерата край вас прелитат прилепи. До електрифицирането на пещерата броят на прилепите е бил значителен. Колонии от тях са се натрупвали по тавана на южната Дъждовна зала, където презимували. На това място от екскрементите на тези животни се е образувало значително по размери хълмче от прилепен тор.
Пещерата се обитава от три вида прилепи. Най-често се среща големият подковонос, а по-рядко малкият подковонос и пещерният дългокрил прилеп.
Пещерата „Бачо Киро" не е проучена в микроклиматично отношение. Резултатите от няколкото измервания на температурата и на относителната влажност на въздуха ни дават ориентировъчни данни за микро-климатичните особености. През месеците април и май най-висока температура на въздуха имат последните две зали - Заседателната и Приемната (13-13,6°). Приблизително същата температура имат залата Поп Харитон, Срутището и залата Самотният сталактон. Температурата на северната и южната Дъждовна зала е от 11,6 до 11,8°. Коридорът на Медузите, който е в близост с Преддверието на пещерата, има сравнително по-ниска температура-от 11,1 до 11,3°.
Най-хладни са Преддверието и Готическата зала, в които температурата бе от 8,6 до 9,8°. Данните за температурата показват, че термичният режим на тези две зали се влияе от температурата на въздуха пред входа на пещерата.
Относителната влажност на въздуха в пещерата е сравнително постоянна. За отделните зали тя варира от 91% до 96%. По-големи промени се наблюдават пред входа на пещерата.
Пещерата „Бачо Киро" е образувана в здрави аптеки варовици, образувани на дъното на топло кредно море. Геоморфоложките проучвания и морфометричните измервания дават основание да се приеме, че оформянето й е продължило дълго. Нейното образуване е тясно свързано с развитието на долината на Дряновска река.
С разпореждане на Министерския съвет №79 от 25/II/1971г Дряновският манастир и неговите красиви околности са обявени за паметник на културата.
Пълната информация - в сайта на град Дряново - страницата на пещерата!

"Дяволското гърло"

Триградският карстов район е един от най-интересните в Западните Родопи. Той обхваща значителна част от горното поречие на р.Въча с притоците й Буйновска река и Триградска река, Чаирска река, Мугленска река и Широколъшка река. Този район е изграден от протерозойски мрамори с мощност 400-1,600м, които образуват мантията на Барутин-Буйновския гранитен плутон. Типичният повърхностен карст тук е слабо развит. Той заема само 5% от площта и е представен от ували, въртопи и малки карни полета главно между селата Триград и Чамла, североизточно от с.Жребево и отчасти по билото на рида Мурсалица.
Най-забележителното за този район са величествените каньоновидно врязани долини на Буйновска река (най-дългото и най-красиво ждрело в България), Триградска река и притока й Чаирска река. Многобройни са карстовите пещери, отворите на които зеят на различна височина.
До Триградското ждрело, Дяволското гърло и хижа „Триградски скали" най-лесно се стига от град Девин. На юг от града асфалтираното шосе следва лъкатушещата и многоводна р.Въча. При Настанения мост на р.Въча карстът е изваял огромна мраморна глава на слон, обявена за природна забележителност. На места от двете страни на реката се издигат отвесни мраморни стени. По-нататък, при село Тешел, долината на р.Въча се разклонява. Право на юг е оформена каньоновидната долина на Буйновска река, а на югоизток е долината на Триградската река. По шосето от Тешел за Триград се навлиза в стеснения участък на долината. Северно от Османов вир Триградска река приема най-големия си десен приток Чаирска река. От тук на югозапад нейното легло е оформено между почти отвесни мраморни стени.
Високо в отвесните стени на ждрелото зеят отворите на етажно разположени пещери. Някои от тях са приютявали родопските харамии, а други са давали подслон на предисторически хора. Постепенно пред погледа се разкрива величието на дългото около 2км Триградско ждрело, наричано доскоро Боаза. Легенди и предания говорят, че когато прекарвали пътници през Боаза, за да не се плашат, им завързвали очите. Триградското ждрело е най-интересно в своето начало, където над старото сухо легло на реката се издигат отвесни мраморни стени. На запад стената достига 185м над леглото и носи името Паметково. На изток е двустепенната стена Пчелата, която се извисява на 300м над сухото легло. В началото стените на този гигантски процеп са отдалечени само на около 300м една от друга, а малко по на север те се доближават до 100м.
Навлизаме в мрачен тунел, дълъг 85м, прокопан на левия отвесен склон на ждрелото. На три места в тунела проблясват скални прозорци. Реката изчезва от погледа. Вижда се само сухото й легло, защото в този участък Триградска река е създала новото си подземно легло. Реката, която преди това скача от праг на праг и образува малки еворзионни котли, в миг с оглушителен шум се хвърля в мрака на непрогледна бездна, наричана Дяволското гърло. Част от речната вода се разпилява в непрекъснато образуваш, се облак воден прах, а огромните челюсти на зиналото, ненаситно Дяволско гърло поглъщат останалите води на Триградска река.
Тази неповторима по величие и красота пропастна пещера местното население нарича „Хърлога”. Думата „хърлог" се тълкува в смисъл на клокочеща, бучаща, кипяща дупка. За подземното царство на хърлога са били създадени много легенди. Според една от тях в златните дворци на подземното царство живели така наречените джинове, които нощно време излизали на повърхността, хващали най-хубавите девойки и ги отвеждали в подземните си чертози. Друга легенда говори за съществуването на жесток подземен бог, който хората омилостивявали, като всяка година му принасяли в жертва овни, хвърляни в Дяволското гърло. Трета легенда говори, че траките, населяващи този край, хвърляли в гърлото умрелите си вождове, за да преминат в лоното на безсмъртието.
До проучването на Дяволското гърло то събуждало у едни от посетителите страхопочитание, а у други поетично настроение. Първи, които се осмелиха да проникнат в неговите тайни, бяха българските пещерняци. През 1965г щурмовата група проникна в пропастната пещера. С помощта на парапет, трасиран по дясната челюст на Дяволското гърло, при грохота на падащата вода, стъпка по стъпка бе достигната Голямата зала. По време на VІ Международа пещерна експедиция и последвалите я републикански експедиции, организирани от Федерацията по пещерно дело при ЦС на БТС, Дяволското гърло бе отново победено. Бяха преодолени опасни водопади, еворзионни котли, трудно достъпни коридори и на дълбочина 85,6 м бе достигнат южния край на сифона на пещерата. Пещерняците П.Делчев, И.Рашков, П.Петров, В.Горов, В.Балевски и К.Йончев съставиха план на най-трудно проходимата част на Дяволското гърло. Панайот Нейковски картира подземния път на пещерата от извора до северния край на нейния сифон. Проектантската организация "Картпроект" - Пловдив изработи кадастрален план на Триградското ждрело в М1:1,000 и план на туристическата част на Дяволското гърло в М1:200.
Картографският материал и гео-морфоложките проучвания позволиха да се уточнят представите за Триградското ждрело и Дяволското гърло, да се състави цялостен план и надлъжен профил на забележителния феномен и се изясни неговият генезис. Ето и някои цифри за подземния път на Триградската река. Разстоянието по права линия от началото на понора на Триградска река до появата й отново на повърхността като голям карстов извор е 530м. Денивелацията на реката в този участък е 85,6м. Действителният път на подземната част на Триградска река е не по-малък от 700м.
В грамадното пещерно подземие, наречено Бучащата зала, Триградска река образува 18 водопада. Най-големи са първите три, от които първият е висок 10м, вторият - 41м, а третият - 5м. Всички водопади образуват еворзионни котли. Останалите петнадесет водопада имат об¬ща денивелация 19,6м.
Уникалният карстов феномен Дяволското гърло е вече благоустроен. През 1977г той бе посетен от 8,500 любители на подземните красоти. Изкуствен тунел, дълъг 145м, отвежда посетителите към утробата на пропастната пещера - Бучащата зала. Към края на тунела се открива прозорец, при който вече ясно се долавя рева на трите подземни водопада. Пътеката постепенно се спуска към Бучащата зала, която е дълга 110м, максимално широка 40м, а най-голямата й височина е към 36м. Сред мощния рев на водопадите водата на подземната Триградска река спокойно тече по дъното на Пещерната зала.
316 железни стъпала отвеждат към туристическия изход в горната част на пропастната пещера. По средата на стълбището е монтирана наблюдателна площадка, която дава възможност на посетителя да се любува на облака воден прах, образуван от разбитите милиони водни капки. Към обед, когато слънчевите лъчи проникнат до дъното на Бучащата зала, от тази площадка може да се види красивото многоцветно сияние на дъгата.
Първите три водопада на Дяволското гърло са най-интересни през април, когато всяка секунда от тях се излива по 2,360 л вода. Те са „най-тихи" през август, когато средното количество на оттока на реката е само 320 л/сек. При екстремни валежи подземните кухини и коридори на Дяволското гърло не са в състояние да пропуснат мощните високи вълни на реката. Помнят се няколко наводнения, а при последното през 1965г реката изпълва Бучащата зала и за кратко време част от водите й протичат по старото сухо легло в ждрелото. Доказателство за подобни наводнения в пещерата са стари и млади пясъчни седименти, наслоени по подземните тераси на реката, на височина до 30м над съвременното речно легло. За наводнение напомнят и десетките трупи от иглолистни дървета, които в недалечното минало лежеха върху подземните тераси, а сега може да се видят в някои от еворзионните котли на реката и най-вече в широкото й легло пред южния край на сифона.
Триградското ждрело и пропастната пещера Дяволското гърло са рожба на водите на Триградска река. Тя се е всякла и продължава да се всича в мощни до 800м протерозойски мрамори, наклонени на север под ъгъл 44°.
Пещерата е отворена целогодишно.

„Леденика”

В най-ниската част на Леденишката увала, на 830м надморска височина между разядените от водата и времето варовити скали, е входът на пещерата. На входа на пещерата има желязна решетъчна врата с прикован на нея метален прилеп. След вратата стръмно се спуска каменна стълба с железен парапет.
Озоваваме се в първата зала на пещерата - Преддверието. Още от входа ни лъхва хладен и влажен въздух. Залата Преддверието има размери 2,5х21 м и максимална височина 9м. Подът й е с наклон на север и по него има дребни и по-едри скални късове, срутени от тавана. В северния й края има понор, наречен Вълчата дупка. Тук е най-ниската част на пещерата, в която се губят водите на топящите се ледове, дъждовните води, навлезли през входа на пещерата, или капещите води от тавана. Над нас варовикът има дебелина до 10м.
Тази зала, общо взето, е много бедна на пещерна украса поради сравнително по-късното й образуване и мразово-изветрителни процеси. Но през зимата и пролетта тя очарова всеки посетител с ледената си украса, откъдето идва и името на пещерата. В Преддверието и следващите две зали - Малката и Концертната, обикновено се образува лед от края на ноември до средата на април, когато температурата на въздуха там се понижава под 0°С. През зимата наслоилият се по дъното на Леденишкия увал силно изстуден въздух постепенно нахлува през сегашния вход на пещерата и през още три по-стари понора над входа, като последователно изпълва Преддверието, откъдето през тунела Плъзнята залива Малката зала и чрез тунела Кома нахлува в Концертната зала. Тези три зали образуват дълга до 140м пещерна торба, която в основата си има постепенно спадащ профил от 830 на 815м. Завареният по-топъл въздух се издига в горния край на залите и постепенно излита през кородирани тектонски пукнатини, създадени в дебелия от 10 до 14м варовит пласт на тези зали. Въздушни течения, образувани от студения въздух, се развиват при входа на пещерата, в понора Вълчата дупка, в тунела Плъзнята, свързващ Преддверието с Малката зала, в тунела Кома, съединяващ Малката зала с Концертната зала. Нахлуващият през зимата студен въздух не само променя температурата на въздуха в залите, но и изстудява варовиците, образуващи стените, тавана и пода на Преддверието до -З и повече градуса. При такава температура на скалата пещерната влага кондензира по стените на залата и образува пещерен скреж, кристалите на който близо до входа на пещерата достигат дължина до 1см. Това е така нареченият сублимационен лед.
При такива температурни условия водата, проникваща през изстудената скална маса, се охлажда и капейки от тавана, замръзва, като оформя изключителни по разнообразие и красота ледени сталактити, колони и водопади. По пода се наслоява ледена кора, дебела до 50-60см, а на места от него се издигат най-различни ледени форми, приличащи на бутилки, боздугани и пр.
Капещата от тавана вода съдържа разтворен калциев карбонат. При замръзването на водата карбонатът не потъмнява. Той се разполага на отделни ивици в леда и му придава белезникав цвят.
Ледените сталагмити и колони в пещерата Ледениш са изградени главно от така наречения фибровиден лед. Наблюденията на ледените кристали с помощта на поляризационен микроскоп установиха, че обикновено те се срещат в тригоналната система.
В ледените образувания на Леде¬ника се наблюдава бистър и млечен лед. Млечният лед се образува при по-ниска температура, когато настъпва бързо замръзване на водата. Тогава въздухът, съдържащ се във водата, остава затворен във вид на малки мехурчета и каналчета, които придават млечния цвят на леда. Бистрият лед се формира при сравнително по-висока температура и по-бавно замръзване, при което съдържащият се във водата въздух има възможност да излети.
Разрушаването на ледените сталактити, сталагмити и колони се извършва в резултат на топенето и сублимацията (изпарението). При разрушаването на ледените сталагмити в резултат на сублимацията съдържащият се в тях калциев карбонат се натрупва по повърхността им във вид на бяла праховидна маса, наричаща се калцитна пудра. Това явление се наблюдава на много места по ледените сталагмити в Преддверието и Малката зала.
Дънният (подовият) лед в пещерата Леденика е най-разпространен в Преддверието. Състои се от няколко пласта, наклонени по посока на понора Вълчата дупка. Там се образува така нареченият конкреционен лед, който има обща дебелина 50-60 см. В него се съдържат тиня, донесена заедно с водата, обрушени от тавана дребни варовити късчета и др. При топенето на дънния лед и сталагмитите по повърхността им ясно се очертават кристалните индивиди, отделени от разтопени браздички. Тогава повърхността на леда се разделя на многобройни малки, почти шестоъгълни поленца, съответствуващи на горните части на ледените кристали.
През зимата и пролетта Преддверието представлява истинска ледена приказка, блестяща в своята диамантена премяна. Пред стълбището изправя мощна бледосиня снага ледена колона, дебела 2,1м, а под високото кубе се издигат ледени боздугани, под които се е сгушил винен сервиз от истински ледени бутилки и чаши, посипани с кристален калцитен прашец. На няколко места по стените на Преддверието искрят ледените кристали на чудни водопади. Виждат се десетки ледени висулки - сталактити, наподобяващи по-къси или дълги до 4м искрящи мечове. Всичко това образува пищната и ненагледна ледена украса на Преддверието, от която човек не би откъснал погледа си, ако не са студените тръпки, които чувствува, когато остане по-дълго време тук.
Преминаваме наведени през пещерния коридор Плъзнята, който свързва Преддверието с Малката зала. Той е дълъг 11м, широк до 4м и висок от 1,50 до 2,30м. Входът му е почти хоризонтален. В него няма синтрови образувания.
Навлизаме в Малката зала. Тя има почти кръгла форма, а размерите й отговарят на нейното име – 21х17м и максимална височина 4,8м. В югозападната част се виждат два наносни конуса, припокрити със синтрова кора, върху която са образувани малки сталактони. Върху и около елипсовиден сталагмит, издигащ се като голям тръвен кошер почти в средата на залата, през зимата се образуват групи от много красиви ледени сталагмити, които създават истинска ледена феерия. По северната стена на залата са издълбани малки, но красиви корозионни ямички.
На места те са до 250 на 1м2 и така са надупчили стената, че тя изглежда като сипаничаво лице.
Преминаваме във висок до 5м, широк в основата си до 3м и дълъг около 6м пещерен тунел, известен под името Кома, който свързва Малката с Концертната зала.
Концертната (Голямата) зала е най-голямата пещерна кухина на Леденика. Тя има размери 60х45м; височината от най-ниската точка (на дъното на езерото) до най-високата на тавана е 22,7м. Варовиците над тази зала имат дебелина едва 14м. Югозападната й част е изпълнена от голям наносен конус, изграден главно от глинести материали и припокрит с дебела синтрова кора. Ниската и средната част на конуса са осеяни с голями (с диаметър 4-6м) и средни по размер сталагмити, приличащи на купи сено или на големи тръвни кошери. Върху високите части на конуса са оформени многобройни сталактони, някои от които в основата си имат диаметър от 8 до 10м. Повърхността на много от сталактоните представлява живописна синтрова каскада.
Погледите ни привлича сводът на Голямата пещерна зала, който наподобява оръжеен музей, събрал десетки древни оръжия - тежки кафяви мечове, масивни боздугани, щитове, барабани. Тук се виждат и своеобразни полилеи, които блещукат с разноцветни кристали.
В североизточната част на залата е нейният „подиум" - тераса, получила се в резултат на проникването в пещерата на глина и чакъл по широката пукнатина на тавана на залата с посока северозапад - югоизток. Вече няколко пъти тази тераса е служила за естрада на пионерския хор „Бодра смяна", на хор „Планинарска песен" при ГС на БТС, София и на оркестъра на Народната опера в гр. Враца, които са изнесли първите у нас концерти под земята. Според хористите и оркестрантите Концертната зала има „божествена" акустика.
Изкачвайки се по каменната стълба към една вътрешна зала, която носи името Хладилника, ние все още сме в плен на причудливите синтрови образувания на Концертната зала, създадени от неуморните капки вода. Ето пред нас се вижда главата на негърче, зад което застрашително е надвесен крокодил. Срещу негърчето е каменното сърце, обрасло откъм прожектора със светлозелен мъх. (В тъмните пещери, където не достига светлина, липсват зелени растения. Но около прожекторите в Леденика растат мъхове, насочени към светлината. Те проявяват позитивен фототропизъм. За разлика от мъховете на повърхността листата им са тънки, редки и с по-малко хлорофил. В повечето случаи тези мъхове са безплодни. Само близо до прожекторите те образуват дребни спори. При достатъчно влага и светлина те се развиват и озеленяват синтровите образувания около прожекторите.)
Напускаме централното стълбище и се придвижваме вдясно. Тук с всяка измината крачка пещерната украса мени своя лик. Пред нас се изправят огромни сталактони с каскадна повърхност. Между тях са Медузата и Вазата, охранявана от малка каменна кукумявка. Над главата ни се спускат различни по големина мечовидни сталактити, а в дясно се откроява голям синтров барабан.
Ето ни отново на централното стълбище. От свода към нас се спускат сравнително дребни, но свежи сталактити. Едни от тях приличат на луковици, други на моркови, трети на вимета.
Навлизаме в Хладилника - малка дъговидназала с размери 21х10м и с максимална височина 3,9м. Тя представлява тераса, разположена на 18м над дъното на Концертната зала. В миналото тази малка зала е била използувана от бубарската станция в гр.Враца като хладилник, в който е съхранявано бубено семе, затова е получила името Хладилника.
Достигаме до синтрово езерце, дълбоко само 50см, чиято огледална повърхност отразява изящни колони. С малки колебания нивото на езерото се запазва през цялата година. За кристално бистрата вода на езерцето съществуват поверия, че тя е събрана от сълзите на планината и затова лекува всички болести или че който пие от нея, ще се сбъднат мечтите му. Суеверни посетители пият от тази вода и се излагат на опасност, защото е известно, че карстовите води, особено когато са близо до повърхността, са нечисти. Освен това в езерцето бъркат много нечисти ръце, то се замърсява и става разсадник на болести.
Спускаме се надолу по тесен и нисък коридор и стръмна желязна стълба, която ни отвежда отново към най-ниските части на Концертната зала. Тук се намира по-голямо езеро, което е изкуствено. Спираме на малка площадка. Оттук отново се възхищаваме на красотата на Концертната зала. Вляво от нас издига ръст огромната фигура на Великана с шапка на главата, с голяма къдрава брада, с изпочупени зъби и изкривено лице. Той е отправил ужасен поглед към входа на пещерата. Поверието говори, че когато този пазител на пещерната украса видял разрушенията, извършени върху пещерните образувания от първите посетители, се вкаменил от ужас. Пред нас се откроява фигурата на Орела, в дясно от него е Дядо Мраз с торбата за подаръци, а до него е Майката с детето. Погледите ни се отправят към северната страна на залата. Там е входът на чудната стаичка на Баба Яга.
Прагът зад нас отделя Концертната зала от Малката пропаст. Най-горната точка на прага е с 80см по-високо от входа на пещерата. Затова той не позволява проникването на студени въздушни маси от първите зали на пещерата в останалите й части. Тези части през цялата година имат почти една и съща температура на въздуха, която се променя в интервал от 7-8° (за Малката пропаст) до 9,6° в най-високата част на пещерата, наречена Седмото небе.
Спираме за момент на железния мост. Под нас е Малката пропаст. По пътя към нея привлича вниманието вкаменен водопад с разноцветните си багри и малка красива заличка.
Малката пропаст е развита в посока север-юг. Дълга е 13м, широка до 5м, дълбока до 9м. Източната й стена е синтрова и е украсена с каскади и водопади, а западната в по-голямата си част е равна, варовикова. Близо до дъното на пропастта на западната страна се вижда; кашообразна бяла маса, известна в спелеологията с името лунно или пещерно мляко.
По дъното на Малката пропаст са разхвърляни изгнили парчета от дървета. По тях са се развили бели плесени и бели високи гъби. Подземният свят на Леденика е населен с чудновати слепи обитатели с прозрачно или безцветно тяло. Между слепите обитатели на пещерата най-разпространен е светломразецът (Фагомизетес). Това дребно, с големина до 1см мравкоподобно бръмбарче се среща в Голямата пропаст и Вълчата дупка. Поставено на слънце, то умира до 2 минути. Зимно време може да се наблюдава и по самите .ледени образувания, защото живее и при температура 0°. Храни се с други, по-дребни от него безгръбначни и насекоми. В пещерата живеят и други бръмбарчета. По гниещите юстатъци на Малката пропаст живее сляпата стоножка (Булгарозома буреши). От миниатюрното й телце се подават десетки крачета, с помощта на които тя грациозно се придвижва във вечния мрак. Като вегетарианка, сляпата стоножка насища глада си с гниещи остатъци от дърво, хартия и др. Пукнатините на стените и гънките на сталагмитите са жилище на сляпото дългокрако паякообразно Бурешиола буреши. За разлика от паяците това паякообразно не плете паяжина. Въпреки това негови обикновени жертви са пещеролюбивите пеперуди и мухи. По пукнатините могат да се видят и миниатюрните мрежи на паячето Лептифантес центромецоидес. Жертвите му - дребни насекоми, сами попадат в изплетените от него мрежи. В Леденика живеят и микроскопични колемболи, от които са установени 4 вида. От враговете си тези животинки се спасяват чрез зигзагообразни скокове, а се хранят с разлагаща се органична материя. Други обитатели на пещерата са някои видове безгръбначни, като дъждовния червей, охлюви, кърлежи и др. Някои от тях са случайно попаднали тук, а други са пещеролюбиви.
Преминаваме през тесен коридор, който свързва Малката с Голямата пропаст.
Голямата пропаст има размери 15х7,5м и максимална дълбочина 12м. Тя, както и Малката пропаст, е развита по пукнатините в посока север-юг. Тук е най-красивият бял водопад, който в долната си част, в близост до прожекторите вече се е облякъл със зелена премяна от мъхове. Той се спуска каскадно по западната стена на пропастта. В ляво от него няколко малки форми от сталагмити носят наименованията влюбени двойки, свекърва и др.
В ляво от нас зее отвор на стар пещерен коридор, изпълнен с фин пясък, в който съдържанието на карбонатите е само 0,49%. От изследванията се установи, че този пясък представлява вулканско стъкло. Под микроскопа се вижда, че вулканското стъкло е безцветно и изградено от ръбести късчета, съдържащи газови мехурчета.
Следващият, асиметрично развит коридор, дълъг 27м, широк 15м и висок 17,5м, е известен под името Завеските. Югозападната му част изцяло е покрита с ръждиво обагрена, надиплена, силно наклонена и трудно достъпна синтрова кора, наподобяваща завески. Тази част в коридора е богато украсена с червенооцветени, различни по големина сталактити, сталагмити и сталактони. Над главата ни виси полилей, подобен на обърната наковалня. В долната си част е покрит с манганова кора.
Преди да достигнем последната зала, наречена Бяла зала, се провираме през Прохода на грешниците, образуван между две колони, разстоянието между които е само 27см.
Вече сме в най-отдалечената точка на нашето подземно пътешествие - малка площадка в Бялата зала, една от най-красивите в пещерата Леденика. Тя има размери 18х15м и височина 17м. Стъпили сме на глинения й под. Югоизточният й край се издига постепенно, за да достигне началото на стръмно спускащ се наносен конус, припокрит с дебела бяла синтрова кора, върху която са израснали няколко сталагмита. В южната, западната и северната част иа залата се очертават красиви колони. По наклонените им стени се спускат малки драперии, завършващи с къси ресни. По някои от драпериите личат зонални цветни структури, свързани с прослойно отлагане на железни и други окиси. От тавана на Бялата зала към нас зловещо се спускат различни по големина, форми и багри сталактити. Тук е най-големият (дълъг 4,5м) мечовиден сталактит в пещерата. Понеже е плосък, остър и надиплен в долния край, наречен е Свекървин език. Близо до него сталактитите наподобяват ангелски крила или огромни надвесени над главите ни мечове. На една от колоните е изваяна изящната бяла фигура на Къпеща се девойка. Отдясно на нея са Слонът, огромната Медуза и др. На стената отляво на напоения конус виждаме ясно кръста и ръката на индийската танцьорка. По наклонената синтрова стена на залата посетителите с повече фантазия могат да видят още Жената на великана, статуята на Мадоната и други най-разнообразни форми. По отвесните стени и по някои от сталактитите на Бялата зала има гроздовидни израстъци. Това са сферолитни синтрови друзи, образувани под нивото на някогашното синтрово езеро. Едно от гроздовидните образувания тук врачанци са кръстили „Врачански грозд”. По някои от клоните блестят свежи калцитни кристали, образуването на които е свързано със съвременни карстови води. Този свеж бял калцит вероятно е допринесъл тази в същност червена зала да получи името Бялата зала.
От наредените едни до други сталактити можем да послушаме и пещерна музика. При удар всеки сталактит в зависимост от неговата дължина, дебелина и размер на кухината издава отделен звук, който съответствува на определен тон или полутон от гамата. Като се чукат леко поред или разбъркано, те звънят като чанове на родопско стадо.
Стръмно издигащите се железни стълби пред нас водят до най-високата част на Леденика, наречена Седмото небе, достъпна само за най-запалените пещерняци. Тя може да се приеме като най-висока тераса на Завеските, тъй като е разположена на 14м над дъното на коридора. Терасата е дълга 15м, широка до 6м и висока до 3,30м. От тавана на Седмото небе до земната повърхност дебелината на варовития пласт е около 38м. По-голямата част от дъното на Седмото небе е покрита с каскадно подредени синтрови панички, ямички и малки сухи езерца. Североизточната част на Седмото небе има за декор многобройни малки, но красиви колони, а над югозападната му част се спускат варовити кулиси.
Предната част на пещерата Леденика е била позната още в турско време. Овчари от околните села оставяли на хлад в Преддверието млякото, издоено от техните овце. Кратки данни за тази пещера има в трудовете на чехите Херман и Карел Шкорпил (1895 г.), Ж.Радев, К.Мишев и Вл.Попов и др. От есента на 1962 г. Географският институт при БАН започна системни геоморфоложки и микроклиматични проучвания в пещерата. Подпомогнати от.Пещерния клуб в гр.Враца, научни работници и топографи изработиха подробен план, надлъжни и напречни профили на пещерата. Наблюденията върху температурния режим и влажността, проведени в продължение на 3 години, дадоха възможност да се изяснят условията, при които се образува ледената й украса.
Пещерата е оформена в малмски (титонски) варовици, изграждащи северното бедро на Згориградската антиклинала. Те са представени от сиви до тъмносиви варовици, потъващи на север-североизток под ъгъл до 36°. Съдържанието на калциев карбонат в тях е високо - от 89,25 до 93,01%. Титонските варовици са процепени от три системи пукнатини: северозапад-югоизток – 311-324°, североизток-югозапад – 40-50° и север-юг – 2-12°. По тези пукнатини са проникнали карстовите води в дълбочина, за да създадат основните зали и коридори на пещерата.
Пещерата е отворена целогодишно - през зимата достъпа по шосе е затруднен. Вход: през лятото 8.30-12.30ч и 13.30-18.00ч, през зимата: 8.30-16.00ч .

„Магура”

Пещерата Магура е образувана в усамотен хълм, висок 461м, който се издига на северозапад от с.Рабиша и е известен с името Рабишка могила. Този уединен хълм е известен още и със славянското име „Магура”. Пещерата отстои на 32км югозападно от Видин и на 17км северозападно от Белоградчик, с които селища я свързват асфалтирани пътища.
През 1960г Магурата бе обявена за природна зебележителност, паметник на културата и национален туристически обект, а през 1961г бе благоустроена и ежегодно сега я посещават средно 63 600 любители на подземните й красоти.
Входът на пещерата представлява стар понор, оформен на югозападния склон на хълма, при надморска височина 371м. Изходът й е на североизточния склон и на 7 метра по-ниско от входа. В североизточното подножие на Рабишката могила е разположена красивата водна площ на Рабишкото езеро - язовир, по повърхността на който от време на време проблясват гърбовете на едри шарани.
За морфологията на пещерата Магура са характерни една главна галерия, по която са оформени 6 различни по размери зали, ориентирана в посока югоизток-северозапад и три странични галерии, разположени наляво (запад-югозападно) от главната галерия. Общата дължина на пещерата е 1,750м. Тя е разположена на площ 28,600м2.
В пещерата Магура съществуват няколко зали. Най-голяма е първата, наречена Триумфалната зала, разположена на площ 5,720м2. По главната ос тя е дълга 128м с максимална ширина 58м и височина до 21м. В южната й част е образуван голям наносен конус, върху който са изградени каменни стълби, водещи към дъното на залата. Между синтровите образувания в тази зала най-интересни са сталагмитите Сините купни, разположени в северозападната й част.
Триумфалната зала е обитавана от човека по време на раннобронзовата и ранножелязната епоха. Първите археоложки изследвания са направени през 1927г от В. Миков, който датира намерените фрагменти от глинени съдове като неолитни от края на бронзовата епоха. Детайлното проучване на залата е извършено от Археологическия институт с музей при БАН и Окръжния исторически музей в гр.Видин през 1971-1976г. Под просторния Подмол, върху обширна площ са открити основи на жилища, пещи, оръдия на труда (стъргалки, ножове, шила, накити), изработени от кремък, камък, кост и рог на елен. Открита е и керамика. Жилищата са били строени от забити в подовата глина дървени колове на разстояние 25см един от друг, преплитани с пръти и измазани с глина. За покрив на жилищата е служил скалният таван на Подмола. Подовата мазилка е била от жълта глина. Късовете от овъглени стени и изпечена подова мазилка говорят, че някои от жилищата са били опожарявани н многократно подновявани.
Пещите са имали правоъгълна форма с размери 1,3х1,1м. Открити са основи на огнища и места за изхвърляне па пепелта и жарта. Многобройните остатъци от керамика (фрагменти и съдове) са били правени на ръка от глина, примесена с дребни песъчинки. Намерени са: глинена чашка, фрагменти от паници, плитки и дълбоки съдове за храна и вода и др.
В пещерата са намерени и животински кости от домашно говедо, елен, сърна, дива коза, домашна свиня и куче. В малката меча дупка са открити скелети от пещерна мечка.
Бившата галерия Прилепите с площ 2,800м2 днес е отделена от Триумфалната зала с изкуствена стена и превърната във винарска изба „Магура". В нея отлежава висококачествено шампанизирано вино и червено вино с марка „Магура".
Следващата зала носи името Срутището. Развита е на площ 2,800м2. Тя е дълга 85м, широка до 68м и висока в западната част до 27м. Дъното на тази зала е застлано с големи и малки, срутени от тавана и стените, скални блокове. Напречният профил на залата е асиметричен, характерен с по-полегата югозападна и по-стръмна североизточна част. В южната част залата се понижава и е известна с името Стрелбището. Тук през 1943г партизани от отряд „Георги Бенковски" са се упражнявали в стрелба по пламъка на поставена на върха на сталагмит свещ.
Западния край на Срутището е свързан с алеята на рисунките, която първоначално има посока северо¬изток-югозапад, а после посоката й се променя от югоизток на северозапад. Накрая са оформени три малки зали: Слънчевата, Глинените гърнета и Мрачната зала. По главната ос този пещерен коридор има дължина 240м и площ 3750м2. Максималната му височина е 24м.
В този коридор е „Славата" на пещерата Магура - оригиналните пещерни рисунки, които са едни от най-интереските шедьоври на първобитното изкуство на Балканския полуостров. По двете стени на галерията Рисунките и на Слънчевата зала на места се наброяват над 100 рисунки, направени с помощта на прилепен тор (гуано),разпределени главно в 8 групи. Рисунките представляват схематични женски и мъжки фигури, трудно определими животни, знаци (букви, прави и зигзагообразни линии) и др. Най-добре запазени и интересни са сцената с танците и ловната сцена в така наречената Култова заличка. Приема се, че тези рисунки са от време на раннобронзовата епоха.
Съществуват и много рисунки, които са по-нови имитации на старите рисунки. Старите рисунки имат барелефно изпъкнали форми, приблизително 2-4 мм по-високо, отколкото е останалата скална повърхност. Причината за барелефността на старите рисунки се крие във факта, че непокритата с гуано скала под действието на атмосферната влага изветрява, руши се и се срива на пода.
Рисунките в пещерата Магура са един ценен паметник за живота на пещерния човек по нашите земи.
Залата Сталактоните е една от големите в пещерата Магура. Тя е развита на площ 3,640м2, дълга е 92м, широка до 52м и максимално висока 16м. Варовитият пласт над тази зала има дебелина до 126м. Най-забележителните й синтрови образувания са Големият и Малкият сталактон, с които е свързано и името на залата. Големият сталактон е висок 20м и има обиколка 12м. В източната част той е „огризан" от огромен, срутен от стената и тавана скален блок с размери 19х24 м. Това показва, че сриването на този огромен блок е станало след образуването на двата сталактона. Характерни за тази зала са още сталагмитите, наречени Двамата братя. По дъното на тази зала са разхвърляни едни от най-големите скални блокове в пещерата.
Следващата .зала, наречена Падналия бор, обхваща площ 3,590м2. Тя е дълга 102м, широка е до 48м и с максимална височина 14м. Тук е оформена най-дебелата пещерна колона. Името на залата е свързано с големия повален сталагмит, наричан Падналия бор, дълъг 11,4м и с диаметър в основата 6м. Интересен е и високият до 2,6м сталагмит, наричан Дракона. В най-северната част на тази зала е най-ниската точка в пещерата, която лежи на 50м по-ниско от входа.
Следва зала Тополата. Тя е дълга 121м, широка до 35м, максимално висока 21м и има площ 3,390м2. На дъното й, осеяно с големи и малки скални блокове, е оцелял тънък и висок 6,2м сталагмит, наречен Тополата. В южната част на залата се издига отвесната Стена на плача, която завършва с обширна тераса, коронясана с малки, красиви сталагмити, оформящи композицията „Багдад". По терасата има речни чакъли.
Изходната зала е дълга 112м и заема площ 660м2. Тя отвежда до площадката над Рабишкия язовир. С тази зала са свързани Тронната зала, Санаториума и Ремсовата зала. Тронната зала е богато украсена със синтрови форми, между които най-красиви са Трона, Медузата и Окаменения водопад. С тази зала е свързан тесният коридор Фиордите, забележителен с пещерното мляко - кашовидна карбонатна маса.
Санаториумът (бившата Тържествена зала) бе превърната във временна болница - пещерен санаториум „Магура" с 30 легла за лечение на болни от бронхиална астма. Проведените експерименти с болни през летата на 1974 и 1975г дадоха добри резултати. Благоприятните природни условия в тази зала (абсолютно чист въздух, без алергени, постоянна температура 11-12°, постоянна влажност, много добра йонизация, пълна изолация от външния шум и специално осветление) създават най-благоприятно психологическо състояние у болните от бронхиална астма. Затова те получават значително облекчение при дишане и чувствуват подобрение.
В най-новите геохроноложки таблици тортонският етап на миоцена започва около преди 15 милиона години. Затова се приема, че образуването на пещерата Магура е започнало преди 15 милиона години. Тази пещера заслужава да бъде видена от всеки любител на подземните красоти.
Пълната информация - във великолепния сайт на пещерата! :-)

„Орлова чука”

Пещерата Орлова чука е разположена на живописния ляв долинен склон на р.Черни Лом. По права линия тя отстои на 30 км южно от гр.Русе и на 2 км североизточно от с.Пепелина. Името на пещерата е свързано с името на скалния венец, на който се намира входа й, тъй като този венец в недалеч¬ното минало е бил гнездилище на много орли.
Входът на пещерата е открит през горещото юлско лято на 1941г от овчаря Стоян Спасов. При пладнене на стадото той забелязал, че овцете му се натрупват на едно място. Овчарят решил да провери защо е така. Когато се навел над пукнатината, той почувствувал, че от нея излиза хладен въздух. Разместил няколко камъка и проникнал в пещерата.
Входът на пещерата Орлова чука, оформен на отвесния ляв долинен склон на р. Черни Лом, e с надморска височина 170 м. Той има южно изложение. Пещерата представлява много сложна система от пещерни тунели, големи и малки зали, ориентирани по три системи тектонски пукнатини, а именно югозапад-североизток, изток-запад и югоизток-северозапад.
След изкуствения вход на пещерата се достига Концертната зала, богато украсена с калцитни образувания. В средната част може да се възхищавате на красивия Голям Сталактон, висок 3,5м и с диаметър 50см. В периферните части сталактити и сталагмити оформят причудливи об¬разувания като напр. Пирамидите, Безлистната гора, Семейството, огромното Каменно вретено, Бухала, Елена, Костенурката, Орлицата, Тръвните кошери на Пчелина, окаменените фонтани на Гейзера, синтровата кора на Чардака, украсен по периферията с дребни сталактити и подпрян на тънък сталактон.
На запад от Концертната зала се простира дългата до 140м Голяма галерия, която отвежда до Големия и Малкия извор. Това са каскадно оформени, много красиви малки синтрови езерца, изваяни от сребрист калцит и украсени в периферията с фини сталактити. Водата им е кристално бистра.
На североизток от Концертната зала започва тесен тунел, който отвежда в дълбоката 17м Малка пропаст. По главния пещерен тунел се минава край красиво изваяната във варовика Осморка, в ляво от която се очертават два тунела, по-широкият от които е известен с името Танцувалната зала. В тази зала по време на експедиции пещерняците устройват подземните лагери.
Най-голямата зала в пещерата носи името Големите сипеи. Тя отстои на 330м от входа. Максималната й височина е 34м. По стените могат да се видят фигурите на еленчето, мечката и други. Таванът й е забележителен с еворзионните кубета. На места по дъното на залата има скални блокове, срутени от тавана по време на силни земетресения. Температурата на въздуха в залата Големите сипеи е 14,5°, а относителната влажност варира от 85 до 92%. Тя е леговище на много прилепи, поради което на дъното й на няколко места има купища от прилепен тор - гуано.
Дъното на Големите сипеи е застлано с фин пясък, глина, оцветена на места от ръждивообагрени прослойки. Те са внесени в пещерата през понори, разположени по най-високите части от тавана.
На североизток от залата на Големите сипеи е разположена по-малката зала - на Малките сипеи. На запад от главната галерия се отделя 200-метров тунел, който завършва с малката и красива Космическа зала. По на север в западна посока се простира дълъг 220м тунел, краят на който е богато украсен с калцитни кристали, наподобяващи на пуканки. Тази необикновено красива част на тунела с право носи името Рай.
След малката зала Почивка следва дълъг безименен тунел, с посока от югозапад на североизток, който се превръща в трудно проходима теснина-лазейка. След теснината следва втората част на пещерата Орлова чука с първоначална посока от югозапад на североизток. В средната и източната част посоката й вече е запад-изток. Тази част на пещерата е сравнително слабо проучена.
Привходните части на пещерата Орлова чука са били обитавани от човека през палеолита (мустерската епоха 120,000-40,000г. пр.н.е.), .за което говорят намерените каменни сечива. Тя е обитавана и през време на енеолита (4,000-2,000г. пр.н.е.).
В пещерата са установени 15 вида пещеролюбиви животни - троглобионти, троглофили и троглоксени. Характерни са опашаткоскакачката, няколко вида паячета и бръмбарчета, между които е и късокрилото бръмбарче. Тук живеят още обикновената и дългокраката стоножка. Срещат се и пет вида прилепи, между които най-многобройни са подковоносите и остроухият нощник. В пещерата понякога навлиза и гризачът - градинският сънливец.
От 1941 до 1956г пещерата е стопанисвана от железничарско-моряшкото туристическо дружество „Локомотив" Русе. То затваря входа й с желязна врата. През 1954г в Русе се създава пещерен клуб към туристическото дружество „Приста", ръководен от д-р Г.Икономов, което допринася много за опознаването и популяризирането на пещерата.
От 1956г Орлова чука се стопанисва от Окръжния природонаучен музей в Русе. Благоустрояването й започва през 1959г, когато по склона се изграждат 124 каменни стъпала и се пробива изкуствен вход. Работното й осветление е от 1961г, а през 1970г са монтирани 80 прожектора, които осветяват около 1км от пещерата.
През 1960г пещерняците от Русе проучват пещерата, в резултат на което в ниша откриват скелетите на две огромни пещерни мечки и три мечета. Намерени са още кремъчни стъргалки, нож, върхове на копия от времето на палеолита, каменна брадва и фрагменти от глинени съдове от времето на енеолита (каменно-медната епоха).
Проведените след това републикански и местни пещерни експедиции доуточняват представата за морфологията на пещерата. По време на републиканската женска експедиция на 4 март 1977г пещернячките чули в пещерата много силно бучене (в пещерите звукът се увеличава неколкократно) и усетили няколко силни труса, свързани със земетресението във Вранча, Румъния.
През 1977г Русенският симфоничен оркестър изнася концерт в залата Вестибюла, преминал при изключителен успех поради идеалната акустика на залата. След това тази зала бе преименувана на Концертна.
Пещерата е образувана в аптеки ургонски варовити пясъчници и варовици, наклонени на северозапад (300°) под ъгъл от 3 до 5°. Те са процепени от почти вертикални тектонски пукнатини с посоки 43-45°, 90° и 115-120°, които пукнатини са послужили като основни водопроводящи пътища за развитието на карстовия процес и оформянето на пещерата. (Владимир Попов)
Пещерата работи без почивен ден.

"Снежанка"

На левия долинен склон на Ново-махленска река при надм. височина 880м между високи буки е скътан подземният бисер на Баташката планина пещерата Снежанка. Тази пещера отстои на около 5км на югозапад от гр.Пещера. Тя бе открита през 1961г и същата година бе обявена за природна забележителност. През 1966г бе благоустроена и годишно се посещава средно от 10,300 любители на подземните красоти.
Пътят за пещерата се отделя от шосето там, където Новомахленска река се влива в Стара река. До местността „Ангелиеви ниви" може да се стигне с лека кола, а оттам до пещерата маркираната пътека лъкатуши под сянката на вековна букова гора.
Името Снежанка е свързано със снежнобялата украса на пещерата. По главната ос пещерата е дълга само 145м и е разположена върху площ 3,150м2. На тази малка площ обаче е събрана голяма красота - хиляди приказно красиви нежнобели сталактити и сталагмити, малки завеси, ресни, вкаменени медузи и други причудливи синтрови образувания, които заедно със своеобразния звън на хилядите падащи капки карстова вода веселят мраморния дворец на Снежанка.
Какви чувства са вълнували пещерняците - откриватели на Снежанка, когато с помощта на алпийско въже и обикновени фенерчета са проникнали в неизвестната, дълга 20м, тясна, стръмна и влажна дупка, не ни е известно. Но когато пред техните очи се открил белоснежният подземен дворец, те дълго се любували на невижданата дотогава красота.
Отправяме се към източния вход на пещерата. Спускаме се по 22 стъпала на желязната стълба към малка и ниска зала с размери 25х20м и максимална височина на южния край 4,7м. Наричат я залата Виметата. Други я наричат Залата на китайските фенери. Тя покорява с красотата и разнообразието на форми. По-голяма част от пода й е покрита със силно наклонен на юг искрящ млечнобял синтър. По него особено в източната част на залата са се настанили многобройни малки снежнобели сталагмити и неправилни колони, които свързват пода с ниския таван. Приказно красив е мраморнобелият таван, фантастично моделиран от разнообразни по форма сталактити. От него висят многобройни сталактити, известни с името „вимета”. Виждат се и малки завеси, завършващи със стотици ресни, окаменени медузи и други причудливи образувания. В долния край млечнобелите окаменени вимета и драперии, особено в източната част на залата, завършват с десетки кухи тръбички. Това са макаровидни сталактити, от които ритмично сълзи вода.
Захласнати от красотата на тази зала, движейки се по стръмния й синтров под, по който са изградени 44 широки циментови стъпала, неусетно се спускаме 13м надолу и достигаме глинестия под на Голямата зала. Това е най-голямата пещерна кухина в Снежанка. Тя има размери 60х40 м и максимална височина 12м. Очертанията й са неправилни, но главната й ос е ориентирана в посока северозапад-югоизток.
Разнообразна е прелестта на Голямата зала. В северната й част се разстила обширен глинест под. В западния му край около красиви ванички се издигат подобни на сребърни свещници малки, нежни сталагмити. Някои от тях наподобяват на боздугани, като че ли изникнали от пода. Те едва се крепят върху глинестия под, защото коренчетата им, закрепени в егутачни ямички, образувани от капещата от тавана вода, са плитки. Грубото докосване до тези нежни сталагмити ги събаря на пода.
Северно от глинестия под на Голямата зала върху невисока сиитрова площадка са разположени няколко своеобразно оформени сталагмита. Подсиленото въображение на неизвестен пещерняк е открило в тези сталагмити Хора на джуджетата. Фантазията вече е открила вкамененото приказно бяло момиче Снежанка, нейните покои, балдахина от леглото й, езерцата, в които се е къпала и бисерите в тях - разпилени от скъсаната й огърлица. Те виждат арфите, на които тя е свирела, за да весели джуджетата. До хора на джуджетата е разположен Обелискът.
В западната част на Голямата зала водните капки са изваяли с ненадминато майсторство сталагмити, наподобяващи каменна гора. Южно от Каменната гора зад големите колони се крие Музикалната заличка, която има размери 12,5х8,5м. Почукате ли леко по нейните синтрови образувания, всеки сталактит в зависимост от неговата дължина, дебелина и кухина издава определен тон. Тогава вие чувате чанове на родопско стадо. В тази заличка има и две синтрови езерца. Със синтровите си украшения те наподобяват неповторими огледала и допълват красотата на този кът от пещерата.
От свода (тавана) на Голямата зала зисят безброй сталактити. Те са особено много в западната част на залата. Зодиите капки на долния им край искрят от светлината на прожекторите като звезди. Пещерняците от гр.Пещера са изчислили, че по тавана на Снежанка има около 800,000 сталактита. Тук човек може да се възхищава още на разклонени сталактити, едни от които са подобни на моркови, а други приличат на вретена, трети оформят своеобразни драперии. Подът в югозападната част на Голямата зала е облицован от снежнобял синтър.
Почти в средата на Голямата зала от пода се издигат няколко разкривени сталагмита. Долната им част е силно опушена, а горната е изградена от свеж синтър. До тях наситените с калциев карбонат неуморни капки карстова вода са създали форми, които наподобяват на покрити с бяла глазура окаменени пасти.
В южния край на залата синтърът се е разлял върху много стръмен наносен конус. Едни го оприличават на снежна лавина, а други виждат в него окаменен водопад. По повърхността му са се закрепили 4 красиви малки сталактона.
По невисокия таван на Голямата зала се виждат няколко прилепа. Те така са се заловили за мраморите, че наподобяват черни пещерни круши. Пещерата Снежанка се обитава от три вида прилепи - големия нощник и малкия и големия подковонос.
Голямата зала е забележителна още и с културните останки от траките. Те са проучени чрез сондажни разкопки, извършени от археолога Н.Джамбазов през 1961г.
Почти в средата на залата съществува кръгло огнище с диаметър 4м. До огнището е намерена бронзова игла за закопчаване на дрехи - тракийски тип едноспирална фибула, която добре датира възрастта на огнището.
В Снежанка са открити много глинени съдове, изработени на ръка, без грънчарско колело. Това са гърнета, паници, съдове за вода. На няколко места в Голямата зала близо до синтрови езерца, откъдето се е получавала вода за пиене, върху пода се наблюдават цели и счупени съдове за вода, споени със синтър. Едни от тези съдове за зода е запазен в западната част на залата и е почти изцяло обхванат от синтър. До него белият синтър е споил дъговидна дръжка от съд за вода. На синтровия съд и близо до него много от по-големите сталактити са изпочупени. Вероятно тези сталактити са пречили на обитателите на пещерата, които се снабдявали с вода от синтровите езерца. Днес в долния край на тези по-големи сталактити висят нови, малки снежнобели сталактити. Тези сталактити ни дават възможност да изчислим темпа на тяхното нарастване, който е извънредно бавен - 1см за 120 години. Някои от намерените съдове са украсени с врязани линии или пояси от две успоредни или зигзаговидни канелюри. По-големите съдове имат по две срещуположни дъговидни дръжки. Тези глинени съдове археологът Джамбазов определя като тракийски от времето на ранния период на желязната епоха и датиращи преди VI-IVв.пр.н.е., т.е. около 2000г. В пещерата са намерени материали от началото на римското владичество.
На пода около огнището са разхвърляни разчупени или цели кости от диви животни, които изобилствували в този родопски край, като например сърни и диви свини. Намерени са и кости от домашни животни - говеда, овце, кози, свине и др., което говори за развито скотовъдство у бесите. Животните са били изпичани на централното огнище и раздавани за храна на наредените около огъня временни обитатели на пещерата.
На 18м южно от централното огнище върху изкуствено подравнена скална площадка, вероятно пригодена за нощуване, има по-малко огнище. Мраморната стена близо до това огнище на две места е силно опушена от глинени лампички, за които в стената е направено специално гнездо.
Културните останки в Снежанка говорят, че пещерата е била известна на тракийското племе беси. При опасност част от жителите на това племе се криели в нея и я използували преди около 2,600г за временно жилище.
Югоизточно от Голямата зала е оформена залата Срутището. Тя е най-топлата част на пещерата. В нея термометърът показва 9,5°. По склона на дъното на Срутището са разхвърляни десетки малки и 6 грамадни мраморни блока, най-големият между които има размер 5,5х2,8м. Блоковете са срутени от тавана на тази част от пещерата. Тук върху площ от 70м2 между мраморни късове се е наслоила тъмнокафява мазна глина. Доскоро пещерняците я считаха за прилепно гуано. Но химическият анализ на проби от него позволи да приемем, че това не е гуано, а силно хидратизирани (оводнени) фини сажди.
Ето как са се образували саждите по равнището на залата Срутището. Както вече споменахме, преди около 2,600г пещерата Снежанка е дала временен подслон на група трако-беси. За да си приготвят храна, тези временни обитатели на пещерата палели огън на две места в Голямата зала. Пушекът и саждите от тези огньове се наслоявали по тавана, пода и стените на пещерата, по снежнобелите й синтрови образувания - сталактити, сталагмити, сталактони и др., като им придавали оловносив сребрист цвят. Най-фините сажди се наслоявали по кубето на залата Срутището, което днес е най-високата точка на пещерния таван на Снежанка. Кубето на тази зала е с 3м по-високо от входа на пещерата. Докато мраморният блок над Голямата зала е дебел 19м, над Срутището той е само 6м, а теренът над кубето на Срутището образува негативна форма, която съсредоточава повърхностни води. Затова от това кубе почти непрекъснато сълзи. Тогава натрупалите се по кубето на Срутището фини сажди заедно с капещата вода и откъртилите се от кубето мраморни късове се наслоявали на съответното място по пода на Срутището. Там те образували слой от сажди, дебел на места до 50см. По-късно по периферията на сажденото находище се образувала синтрова кора, която го предпазвала от размиване.
По-голямата част от стените на Срутището са облицовани от синтрова кора, която на места наподобява окаменени водопади.
Придвижваме се към пещерния коридор, известен с името Тайнственият проход. Този коридор е дълъг 25м. В началото той е широк 2,3м. Таванът му се понижава на 1,2м и ни заставя да се движим наведени. Първоначално се провираме между З сталактона. След това пътеката бързо се спуска на юг с около 6м между срутени от тавана скални късове. На няколко места в Тайнственият проход се издигат сталактони и малки сталагмити, високи до 80см, по които са оформени красиви драперии, ребра и синтрови образувания, наподобяващи арфи.
Най-интересното в този коридор е пищно украсеният със сталактити мраморнобял таван. В това кътче на пещерата сталактитите са толкова гъсто разположени, че наподобяват на вкаменен дъжд.
С Тайнственият проход е тясно свързана последната част на пещерата, известна с името Вълшебната зала. Тя е приказка от чудно моделиран под, застлан с бял кристален синтър. Пищната й украса се състои от десетки сталагмити, сталактони, 5 по-големи синтрови езерца и многобройни етажно разположени синтрови ванички и тасчета. И всичко това е върху площ от 180м2.
Тук е стройната статуя на бялата като сняг вкаменена хубавица Снежанка, а фантазията на посетителя може да открие снежнобелите балдахини от леглото на Снежанка, масичката със сребристобяла синтрова покривка. Пред нея са арфите, с които Снежанка е веселила малките си приятели - джуджетата.
В някои от езерцата има пещерни бисери, по които са полепнали мънички калцитни кристалчета. Вълшебната зала е най-ниската част от пещерата Снежанка. Най-ниската част на тази заличка лежи на 15м под входа на пещерата. Мраморният блок над нея има дебелина 30м.
На излизане от пещерата се насочваме към стария й вход. Тесен проход ни отвежда в Залата на брадите, наречена още Жилището. Дъното й е разположено само на 2м по-ниско от входа на пещерата. Най-интересен е таванът на тази зала. Освен разнообразните сталактити в неговата северна част висят редично разположени тъмнокафяви бради. Това са корени на група вековни буки, които на терена над тази зала издигат високо короните си. Част от корените им са се промъкнали в пукнатините на дебелия не повече от 1,5 до 2м мраморен пласт. В пещерната кухина при изобилната влага и благоприятната температура вмъкналите се корени на буките се развиват своеобразно, като образуват кафяви кичури - бради. По повърхността на брадите са полепнали капчици роса. Тази зала, подобна на Голямата зала, е била използувана за временно жилище. Затова в нея са открити много културни останки - късове от глинени съдове, кости от животни и др.
Абсолютната височина на Снежанка (около 880м) кореспондира на заливовидно вдадената в долината на Стара река левантийска денудационна повърхнина. През левантийския век част от водите на Новомахленска река се вмъкнали в захарозидните дребнозърнести, а на места ивичести мрамори, изграждащи северното бедро на Севернородопската антиклинала. Те са лесно разтворими от водите, защото съдържанието на калциев карбонат в тях е голямо - 94,54%. Тези мрамори при Снежанка потъват, общо взето, на север под ъгъл 15-25°. Те са процепени от тектонски пукнатини с основни посоки 50-60° и 140-180°. По посока на тези пукнатини са развити основните коридори и зали на пещерата Снежанка. Първоначално водите на Новомахленска река се вмъкнали в понорите, разположени над залата Срутището. Те се появили на земната повърхност при днешния вход на пещерата, където образували карстов извор.
Така към края на плиоцена агресивните карстови води на Новомахленска река вече оформили пещерната кухина на Снежанка. През кватернера, когато долината на реката се всекла по-дълбоко, в създадената вече пещерна кухина се образувала пищната синтрова украса. Милионите капки карстова вода изградили причудливите форми на Снеоканка.
Пещерата е трудно достъпна през зимата при сняг. Работно време: лято - 09:00ч-17:15ч без почивни дни, зима - 10:00ч-16:00ч. Почивни дни са понеделник и вторник.

„Съева дупка”

Много красота има в нашата Родина. Но несравнима е красотата на пещерата Съева дупка, обявена за природна забележителност и национален туристически обект през 1963г. След благоустрояването й през 1967г. ежегодно тя приема хиляди гости от България и чужбина. Обляна от светлината на повече от 50 прожектора, пещерата предлага своите прелести на тези, които пътуват по шосето от София за Варна.
Само 120 км асфалтирано шосе отделят София от приказния подземен свят на тази пещера. Тя е подземната перла на Панежкия карстов район. Входът й е разположен на 500м надм. височина и се вижда от площада на с.Брестница. Ако сте с превозно средство, асфалтираният път ще ви отведе над западния край на пещерата. Ако сте пешеходци, необходимо е да изминете само 2км по хубавия път и да преодолеете 260 стъпала по десния брегови склон на Дълбокия дол.
Входът на Съева дупка е изваян под отвесен скален откос, висок 6,5м. Той е обрасъл с папрат и мъхове, между които надничат красиви цветя. Високият 4,5м и широк в основата си 4,2м вход на пещерата е окован в желязна решетка с врата, на която е монтиран метален прилеп - емблемата на българските пещерняци. Още от входа ни лъхва хладен и влажен въздух. Предстои ни пътешествие в приказен свят, в който ще преживеем вълнуващи минути. Спускаме се по удобни стъпала в обитаваното някога от предисторическия човек преддверие на пещерата.
Пред нас се открива първата пещерна зала, известна под името Купена. Тази зала, ориентирана почти в посока изток-запад, има дължина 50м и ширина 19м. Тя е развита на площ 750м2. Скалният блок над високия до 5,2м таван е дебел от 5 до 12м. Залата е сравнително бедна на пещерни образувания. Името си е получила от високия 3,5м каскадно оформен сталагмит, наподобяващ купа сено. Той се издига в западния край на тази зала.
Достигаме средата на залата Отдясно на пътеката проблясват водните огледала на малки синтрови езерца и панички. Своеобразна е музиката на падащите в тях водни капки. В същата посока човек с по-силно въображение може да види „пингвините" - синтрови образувания, наподобяващи пингвини.
Вляво (на юг) стената на залата е облицована от бял свеж синтър. Ако през зимата и пролетта пипнем синтровите образувания, ще установим, че повърхността им е покрита с бяла маса - пещерно мляко. Много влажният въздух през този сезон не позволява на проникналия заедно с водата калциев карбонат да кристализира.
В тази част на залата посетителят може да наблюдава вкаменената фигура на виещия вълк, до който смирено виси Каменна агнешка глава. Малко по-далеч синтровите образувания наподобяват развалини на римски град. Западно от Купена подът на пещерата се издига постепенно и се приближава към тавана. Тук като че ли нарочно ниският таван е подпрян от два големи сталактона, южният от които е раздвоен в горната част. Западно от сталактоните започва втората пещерна зала, известна с името Срутището. Името на тази зала е свързано с голямо срутване на скални блокове от тавана на пещерата, станало вероятно при земетресение. Затова по-голямата част от пода на залата, особено в северната част, е застлана с малки и големи скални блокове, някои от които достигат височина 3,2м. Тази зала е малко по-голяма от първата. Тя е ориентирана в посока изток-североизток - запад-северозапад и е разположена на площ 870м2. Дълга е 53м и е широка 26м. Таванът й се издига на 17м над най-високата част на пода, а варовиковият блок над тавана е дебел от 8 до 20м.
Залата Срутището е сравнително бедна насинтрови образувания.Срутването на тавана е засегнало по-слабо южната й част, затова там е запазена по-добре пещерната украса, обагрена от терра роса в червено. Отдясно на пътечката е забележителният, съборен между блоковете сталактон, който напомня голямо оръдие. Той носи сполучливо името Дебелата Берта. По-интересна е южната част на Срутището, в ляво от пътеката. Запазените по тавана малки сталактити наподобяват вкаменен дъжд. Тук е и големият сталагмит и двата сталактона, първият от които е раздвоен. По облицованата със синтър южна стена на залата е изваяна женска фигура, оприличавана на чакащата майка на Димчо Дебелянов.
В западния край залата Срутището се стеснява. Стените й са покрити с красиви калцитни образувания. Западно от пътеката едни от тях са опънати като различни по дебелина каменни струни - Органа на пещерата. Тук може да послушаме пещерна музика. При удар всяка „струна" в зависимост от нейната дебелина, дължина и кухина издава звук, който съответствува на определен тон или полутон от гамата.
Не по-малко интересна е северната стена, по която карстовите води са моделирали водопад, чиито вкаменени струи са ясно разграничени една от друга. В най-западния си край залата Срутището се стеснява до 70см. Тук синтърът е проникнал в пещерата по посока на кръстосващи се тектонски пукнатини, като над стеснението се е пошегувал и образувал сталагмит, наречен Минарето.
Навлизаме в третата зала - Хармана. Тази равна, почти кръгла зала е дълга 41м и широка 40м. Варовиковият пласт над нея е дебел от 20 до 33м. В южната й част отляво на пътеката са се настанили дебелите глинени туловища на два наносни конуса. Материалът, който изгражда конусите, е червено обагрена глинеста плиоценска почва - терра роса, вмъкната от дъждовните води в понори, намиращи се над тази зала. Долните краища на наносните конуси опасват основата на най-дебелия сталактон на пещерата. Той е висок 4,5м, а обиколката му е 13м. Северната му част като че ли е посипана със скреж. Тук свежите калцитни кристали, осветени от прожекторите, блестят като брилянти. Затова този каскадно оформен сталактон заслужава името Брилянтен.
В северната част на залата наред с червено обагрените сталактити се издават напред своеобразни полилеи и синтрови барабани, драпирани в долния край със сталактитни ресни. Тук могат да се видят Медузата и други образувания.
Северозападно от Хармана терасовидно са разположени две зали - Белия замък и Космос. Те заедно с Хармана са ориентирани в посока югоизток-северозапад и се простират върху почти неделима площ от 1,400м2. В никоя от нашите електрифицирани пещери на такава малка площ не е събрана толкова много и разнообразна красота, както в последните три зали на Съева дупка. Това е приказен свят, в който се преплитат всички нюанси от цветове. Тук на места искри среброто на калцитни кристали. Другаде цветът на слоновата кост мами окото, а там, където върху синтровите образувания са полепнали сажди от факли и огньове, повърхността им има цвета на разтопено олово. В пещерата обаче преобладава кремавият цвят. Този подземен приказен свят не се поддава на описание, затова трябва да се види и да се почувствува. Северозападно от Хармана погледът е грабнат от разнообразни по форма и големина обикновени, мечовидни и други причудливи сталактити, каскадно оформени сталагмити, някои от които имат височина до 4м, сталактони и други пещерни образувания. Дадем ли простор на фантазията си, можем да видим вкаменения слон, лъва, орела, прикования Прометей и други.
Вдясно от пътеката, водеща за най-високата зала - Космос, забележителен сталагмит е Купена, повърхността на който е набраздена от синтрови ямички-джобчета. Зад него е по-малкият сталагмит, наподобяващ кошер, от който напразно ще чакаме да литнат пчели. Над главата ни застрашително се спускат големи и малки мечовидни и обикновени сталактити.
Тясната пътечка, на места със стръмни железни стълби, се вие в залата Белия замък, която е свързана с най-високата пещерна зала Космос. Таванът на залата Белия замък на места се извисява на 16-17м над пода, а варовиковият блок над него е дебел от 8 до 31м. Пищна е украсата на тавана на тази зала. Човек може да се възхищава на дълги по няколко метра сталактити, едни от които приличат на пурпурни мечове или на големи боздугани, а други са така извити, че наподобяват слонски уши. Не липсват и сталактити, които приличат на моркови.
Още по-многобройни са сталактоните и сталагмитите в западната част на залата. Някои от тях се издигат до 5,5м. Други са стройни като мраморни колони. Между сталагмитите, високи до 3,8м, някои приличат на мраморни обелиски. Два от тях посетителите оприличават на хан Кубрат и неговата жена. Повърхността на някои сталактити и сталагмити е накъдрена и укресена от синтър като прекрасен фантастичен декор на детска приказка. В основата си повечето от сталактоните на тази зала се разширяват и наподобяват каскада или бели балдахини. Още по-ниско повърхността на сталактоните е зърнеста. Тук може да се наблюдава типичен брадавичен синтър.
Най-импозантното образувание в тази зала е Белият замък. Този огромен сталактон е отвесна стена с неправилни очертания в горния край и наподобява средновековен замък. По светлокафявата му стена е наслоен снежнобял синтър, който е в пълен контраст с околните кафявочервеникави образувания.
Вече сме на 503м надм.височина на терасата на най-високата пещерна зала, наречена Космос. Таванът й е сравнително нисък. Той се издига над пода на не повече от 5,5м, а скалният блок над тавана изтънява до 10,5-11,5м. Името на тази зала е свързано с малко синтрово образувание по северната й стена, наподобяващо сполучливо ракета в полет. Таванът на зала Космос е украсен с обагрени в бял и приятно тъмнооранжев цвят различни по форма сталактити. Тук се наблюдават и различно разположени сталактити, посоката на които е свързана с посоката на основните пукнатини в титонските варовици. От тавана се спускат малки завеси, оцветени в редуващи се бели и червени слоеве.
От пода на залата се издигат сложно оформени сталагмити. Един от раздвоените сталагмити близо до площадката на залата прилича на майка с дете в ръка, други са наречени Кремълските дворци, а трети приличат на Белоградчишките скали. Може да се различи и силуетът на вкаменена жаба.
Спускаме се по стълба, прокарана в южната част на Космос и Белия замък. На връщане имаме възможност да видим красотата на пещерата от другата страна. Ще се възхитим на нови причудливи форми. Ще видим изящната Каменна балерина. До нея се подава многопръстата ръка на Индийската танцьорка, а малко по на изток е дългият надиплен сталактон, който екскурзоводите са кръстили Свекървин език. По-високо е леглото на Снежанка с балдахин.
В пукнатините на някои от по-големите сталагмити са образувани причудливи и удивително неправилни по посока и форма дребни сталактити. В спелеологията те са известни с името хеликтити.
Като прекосим залата Хармана, а след това - Срутището и Купена, ще се отправим към входа на пещерата.
Температурата на въздуха в пещерата Съева дупка показва незначително колебание през годината. Сравнително най-хладни са първите две зали на пещерата - Купена и Срутището. В първата зала температурата се колебае от 7 до 9,7°С, а във втората - от 7 до 10,1°С. Най-топла е зала Космос, в която температурните колебания са незначителни - от 10,8 до 11,6°С.
Влажността на пещерата е сравнително голяма и се колебае през април и май от 96 до 99%. Тя е най-голяма през пролетта и зимата, когато в пещерата по кородирани тектонски пукнатини проникват капещи карстови води.
На места по дъното на пещерата са разхвърляни късове от дървета. По гниещите остатъци на тези дървета особено в първите две зали се развиват бели високи гъби и бели плесени. Те са се нагодили към неблагоприятните за тях условия и всички са стерилни.
В пещерата Съева дупка живеят три вида пещерни обитатели (троглобионти). Типичен за Съева дупка е лъжескорпионът. Този сляп лъже-скорпион е голям хищник. Храни се с други пещерни насекоми. Тук живее и дългокракият черен паяк - сенокосец. За разлика от обикновения паяк това паякообразно не плете паяжини. Храни се с пещеролюбиви мухи и пеперуди. Крие се в пукнатини или гънки на сталактити. Третият троглобионт е сляпото бръмбарче.
Останалите животни в пещерите са троглофили. Близо до входа може да се видят висящи бели пашкули, които са яйца на големия пещерен паяк. Върху изгнили парчета от дърво, а най-често върху прилепно гуано се среща и черното късокрило бръмбарче. Тук има в изобилие пещеролюбиви мухи. По късовете от дървета в първите две зали може да се види как грациозно се придвижва стоножката. Тя пасища глада си с гниещо дърво, хартия и др. Тук се срещат още големият охлюв, мокрицата и други троглофили.
В пещерата Съева дупка живеят и прилепи, които, ако не спят зимен сън, ни поздравяват с привичното цвърчене. В миналото пещерата е била обитавана от едрия зъбат и хаплив остроух нощник, от големия, малкия и южния подковонос. Поради електрифицирането й броят на при¬лепите намаля много. През зимата по тавана и в скалните пукнатини могат да се видят отделни екземпляри от хапливия голям нощник и от безобидния малък подковонос, които висят като черни круши.
Пещерата Съева дупка светна на 4 юни 1967г, благоустроена от Окръжния народен съвет в гр.Ловеч.
Неизвестно е кога и от кого е открита пещерата Съева дупка. Към края на османското робство тя вече е била известна на местното население, което дава следното обяснение за името на пещерата. Към края на игото с.Малка Брестница имало не повече от 40 къщи. Тогава в него живеели двама братя близнаци - Съе и Сею (сега тези имена не се срещат в селото). Тормозени от турците, братята често се криели в пещерата. Накрая, като не можели повече да понасят гнета, те избягали в Румъния. През време на Освободителната война един от братята като опълченец посетил селото и се заинтересувал за пещерата, в която се крил. Оттогава пещерата получила името си.
Кратки сведения за пещерата Съева дупка намираме в работата на чешките спелеолози, братята Х. и К.Шкорпил.
През 1968г по заявка на БТС Географският институт при БАН във връзка с изясняване на най-благоприятното място за прокарване на изходен тунел в пещерата изработи с помощта на кипрегел план надлъжен и напречен профил на пещерата.
Пещерата Съева дупка е оформена в потъващи на север под ъгъл 22° титонски варовици, които изграждат северното бедро на Батулската антиклинала. Титонските варовици имат значителна мощност и богато съдържание на калциев карбонат - 87,9 до 93,2%. Те са масивни и имат сиво-бял цвят. Процепени са от две системи тектонски пукнатини с посока 75-85° и 145-175°. Пукнатините са водопроводящи пътища за развитието на подземни карстови процеси и създаването на пещерните тунели и зали. Първоначалното почти изток-западно простиране на пещерата (залите Купена и Срутището) съвпада с пукнатините в посока 75-80° и посоката на разседната линия. Следващата част на пещерата (залите Хармана, Белия замък и Космос) са ориентирани в посока югоизток-северозапад и съвпадат със системата на тектонски пукнатини 145-175°. Съева дупка е стара по произход. Тя е образувана преди около три милиона години и е разположена в северния край на левантийската денудационна повърхнина, където повърхностни карстови води са се съсредоточавали в съществуващите тогава въртопи и нонори. Тези води проникнали в дълбочина по споменатите по-горе системи тектонски пукнатини и оформили пещерните кухини на Съева дупка. Установени са два плиоценски етапа при образуването на пещерата. През по-стария етап на карстовите води, които проникнали във въртопите, разположени на височина 530м, създали кухините на най-високите зали Космос и Белия замък. През по-младия етап от развитието на пещерата водите проникнали през по-ниско разположените понори (512м) над залата Хармана и последователно оформили залите Хармана, Срутището и Купена. По-голямата височина на тавана на залата Срутището спрямо таваните на съседните зали Хармана и Купена се е получило от срутването, станало навярно по време на земетресение.
Освободените от водата пещерни зали били украсени с разнообразни синтрови образувания или запълнени на места с пещерни седименти - главно плиоценска почва (терра роса). При тогавашния по-топъл и влажен климат пещерната украса била създадена бързо. Образували се огромни по размери сталактити, сталагмити, сталактони, като в последните зали тези образувания се обагрили в кремаво и червено от проникналата заедно с карстовата вода плиоценска почва, съдържаща железни съединения. Тази кремава украса, разнообразена на места със свежи калцитни кристали, допринася за незабравимата красота на последните три зали на Съева дупка. По-късно повърхностните води вмъкнали през покорите над Хармана плиоценски глини. Тези глини образуват два наносни конуса.
Отворена целогодишно без почивен ден.

„Улцата” ("Ухловица")

Открита и изследвана през 1968-69г от Димитър и Георги Райчеви от "Студенец" Чепеларе. Благоустроена и открита за туристически посещения през 1983г. Обявена за Природна забележителност със Заповед от 04/05/1979г с площ 1ха.
Пещерата е разположена на скален венец на левия долинен склон на река Арда между с.Могилица и с.Кошница, на 2.3км североизточно от с.Могилица, на южния склон на Кайнадински рид. Изграден е паркинг, от който тръгва алея, която отвежда посетителите до входа на пещерата (стръмно изкачване на склона).
Образувана в нискокристалинни, масивни, слоисти протерозойски мрамори в южната периклинална (Бориковска) част на Южнородопската антиклинала.
Представлява двуетажна диаклазна пропастна пещера, развита по основна пукнатина с посока север-юг. Изключително богатство на всички генетични видове водно химични синтрови образувания. Инфилтрационно-капещи води с езерца.
Тя е една от най-старите пещери в региона, с много красиви дендритни образувания, приличащи на морски корали. Природата в продължение на векове е създала една истинска феерия от коралити и хеликтити. Пещерата завършва със 7 невероятно красиви езера, които рано на пролет се пълнят с вода. Към голямото езеро се спускат каменните струи на брилянтен водопад.
В горния етаж е Залата на пропастите. Гърлата на четири дълбоки пропасти се спускат от тази зала към долния етаж. По стръмна метална стълба туристите могат да се спуснат в галерията на долния етаж. Тази галерия е най-красивата част на пещерата.
Пещерата се използва през активния период като случайно убежище на единични прилепи. При настоящето посещение не са наблюдавани прилепи. По данни от литературата (Benda et al. 2003) е известно, че в пещерата зимуват големи подковоноси (Rhinolophus ferrumequinum) (единични, до около 50-70 екз.), малки подковоноси (Rhinolophus hipposideros) (единични, до около 30-40 екз.) и едри нощници (Myotis myotis/blythii) (единични и малки групи, до около 20-30 екз.).
Пещерата е отворена целогодишно. Стопанисва се от ТД"Карлък" в Смолян. Работи от сряда до неделя 10-16 часа с почивни дни понеделник и вторник. Входната такса е 2-4лв. Екскурзоводите са от с.Могилица.

„Ягодинска пещера”

Най-дългата от родопските пещери е Ягодинската пещера, наричана до неотдавна Имамова дупка. Тя е една от 32 пещери от Ягодинския пещерен подрайон. До нея най-близки са пещерите: Карната, Горна и Долна Каранска.
Ягодинската пещера е разположена на десния долинен склон на Буйновската река. Днешният й вход се намира на 2км югозападно от с.Ягодина, Смолянски окръг и на около 8км южно от с.Тешел. Старият вход на пещерата е на 30м по-високо от съвременното легло на Буйновска река. Тази река, създала в миналото Ягодинската пещера, е дълга 17,6 км и се приема като начало на р. Въча. Тя има голям увес (41,4%) и е сътворила най-дългото и красиво ждрело (7 км) в България - Буйновското.
Първи, които проникнаха и проучиха Ягодинската пещера, са пещерняците от гр.Чепеларе, водени от неуморимия им председател Димитър Райчев. Тя бе обект за изследване на републикански и международни пещерни експедиции, а през 1979г - от републиканска женска пещерна експедиция.
Ягодинската пещера представлява многоетажна, сложна пещерна система от широки и тесни тунели, дължината на които според бюлетина на БФСп е 6,450 м. С тази дължина пещерата се нарежда на трето място между известните български пещери. На места тя е трудно проходима.
Туристическата част на пещерата, на която ще направим кратка характеристика, започва с изкуствено прокопан тунел, дълъг около 75м. Той започва непосредствено на изток от реката и шосето, което свързва Тешел с Буйново. Още от входа лъхва хладен и влажен въздух, предвестник на неизвестния подземен свят. След слабо възходящия изкуствен тунел се навлиза в туристическия тунел, където таванът се повишава, а подът, застлан от речен пясък и глина, се разширява. Пясъкът е оставен от подземната река, сътворила тунела.
От този туристически етаж на пещерата най-пищно украсена с калцитни образувания е Новогодишната зала, наречена така поради това, че пещерняците от Чепеларе посрещат тук Нова година.
В долния туристически етаж на Ягодинската пещера посетителите може да се възхищават на приказната му калцитна украса, представена от хиляди снежнобели, различни по големина и форма сталактити: обикновени, макароновидни, мечовидни и други. Не липсват и такива, които наподобяват големи свински или слонски уши. Срещат се малки драперии, а на места и калцитни хеликтити. По пода, в близост със стените искрят свежите калцитни кристали на различни по форма и големина сталагмити, синтрови кори и др. Встрани от туристическата пътека на места са сгушени красиви синтрови езерца, по дъната на които блестят пещерни бисери, калцитни рози и други причудливи образувания. Красиви са фините, лъкатушещи синтрови прегради на езерцата.
По свода към края на средния туристически етаж на пещерата може да се полюбувате на така наречената „тигрова кожа". Тук криволичещи бразди и дребни негативни форми по мраморния свод са запълнени с червена глина и наподобяват тигрова кожа.
Осемметровата пропаст, свързваща този етаж с горния етаж, е преодоляна с железни стъпала с парапет. Под долния туристически етаж съществува по-нисък етаж, на места трудно достъпен, оформен на 7-8м по-високо от сегашното легло на Буйновска река.
Ягодинската пещера е интересен археоложки обект. Преддверието на стария, горния етаж на пещерата е било обитавано през време на енеолита, бронзовата и желязната епоха. Затова говорят останките от многопластова червенообагрена подова мазилка на енеолитно жилище, открито от чепеларските пещерняци през 1955-1956г. Тук в Грънчарницата и Срутището е открита и енеолитна керамика - глинени съдове (делви, купи и други), високи до 50см, украсени с жълт, червен и череп цвят. Интересната графитна украса на керамиката говори за майсторството и художествения усет на създателите на орнаментите. Керамика е открита на много места по горния етаж на пещерата. В Срутището на този етаж блокажът е затрупал енеолктни керамични съдове, което говори, че сриването на блоковете, свързано с много силно земетресение, е станало по време на енеолита.
Горният етаж на пещерата не е пощаден от иманярски изкопи, които са унищожили ценни останки от материалната култура на енеолитните й обитатели. Тук иманярите са търсили „несметните богатства" на Ягодинската пещера.
В пещерата са установени 9 вида пещерни обитатели. Типични троглобионти са стоножката и мокрицата. Срещат се 4 вида паяци. От прилепите най-характерни са дългоухият нощник, трицветният нощник и полунощният прилеп.
Ягодинската пещера е образувана в протерозойски мрамори, изграждащи северното бедро на гранитното Барутин-Буйновско подуване. Мраморите обикновено имат бял цвят. Те са масивни, дебелослойни, дребно- и среднозърнести, с мощност от 400 до 1,500м. Наклонени са на север под ъгъл от 40 до 70°. Калциевият карбонат в тях варира от 90 до 95%. В каньоновидно всечените легла на реките Буйновска, Ягодинска и някои от техните притоци те образуват отвесни до 200-350м стени - венци на красивите им ждрела. Основните разломи в мраморите съвпадат с посоката на гънковите структури. Основните тектонски пукнатини в мраморите имат посоки 340-20° и 70-110°.
Ягодинската пещера се благоустроява на протежение 1,800 м. Прокопани са изкуствени тунели - вход и изход. Построени са стълби, мостчета. Осемметровата пропаст между средния и горния етаж се преодолява с желязна стълба с парапет. До пещерата се предвижда строеж на нова модерна хижа. След благоустрояването на пещерата и построяването на хижата тя ще стане един от най-посещаваните обекти в Западните Родопи.
Пещерата е отворена целогодишно без почивен ден.

„Зандана”

Пещерата е съобщена за първи път през 1828г от френския географ Ж.-Г.Барбие дьо Бокаж. Първо сериозно изследване се извършва през 1968г от шуменски и софийски спелеолози. Тогава са картирани 1,440м. През 1971г К.Димчев и Сн.Станчева откриват продължение срещу течението на реката и пещерата става 1,800м. Във връзка с благоустрояването А.Спасов през 1979-1980г прави детайлна инструментална снимка до съвременната дължина на обекта.
От 1976 до 1985 пещерата е благоустроена, но не е открита за посещения. Защитена като част от природен парк "Шуменско плато”.
Пещерният клуб при "Мадарски конник" продължава проучванията и през 2003 г. открива нови галерии, при което дължината на пещерата “нараства” дo 2716м. Водоизточникът е каптиран за водоснабдяване на Шумен през 1987г.
В геоморфоложко отношение Шуменското плато представлява остатък от сарматско-понтийска денудационна повърхнина, денивелирана от запад на изток от 500 до 440 м. Повърхнината е изсечена в горно-кредни (сенонски) варовици, значително окарстени. Под сенонските варовици лежат ценоман-туронски пясъчници и мергели, а в основата на платото се разкриват хотрив-баремски мергели и пясъчници.
Пещерата се намира на 1kм