Топография и картография

Да начертаем карта на дадена местност означава да можем да разграничим различните местни предмети, да ги изобразим на карта, отчитайки реалното им местоположение спрямо околните местни предмети, да ги изобразим правилно съобразно надморската им височина и ориентацията им спрямо севера, да определим местоположението си с помощта на местните предмети, да се ориентираме с и без компас и в крайна сметка, да можем да разчертаем готова карта на местността.

За да можем да се ориентираме в разнообразието на релефа, трябва по-подробно да се запознаем със знаците и методите, с които елементите на релефа се изобразяват върху картата, както и с техните общоприети наименования.

Местност. Това е част от земната повърхност с нейните неравности, растителност, водна мрежа, пътища, постройки, селища и т.н. От своя страна местността се разделя на релеф и местни предмети.

Релеф. Това са неравностите на земната повърхност, които биват изпъкнали (позитивни) форми, равнинни форми и вдлъбнати (негативни) форми.

Местни предмети. Това са предметите с естествен произход - гори, поля, реки, блата и др.под. и предмети с изкуствен произход - постройки, пътища, електропроводи и т.н. Местностите се разделят, в зависимост от височината си, на:

Равнинна – с незначителни възвишения (до 20 - 30 м.) и наклон до 2^о – 3^о.

Хълмиста – с преобладаващи немного високи възвишения (до 100 – 200 м.) и наклон до 5^о. Планинска – с височина над 500 м. и ясно изразени релефни форми.

Пресечена – с разнообразен релеф.

Според специфичните се особености те се подразделят на открита, закрита, гориста, равнинна, блатиста, земна, глинеста, песъчлива, камениста, карстова и смесена местности.

По-характерните елементи на релефа са:

Планина – обширна област от земната повърхност, издигаща се значително над околната местност.

Могила – малка, най-често изкуствено създадена позитивна форма с неголяма височина.

Поли – ивицата от местността, в която планината (възвишението) преминава в равнина.

Склон (скат) – местността между върха и полите.

Хълм (бърдо) – възвишение, издигащо се над околната местност да 300 м.

Хребет – продълговато възвишение, образувано от два противоположни склона, излизащи от един връх или склон.

Гребен – най-високата точка на хребета.

Било – най-високата част в дадена планинска местност, където се пресичат склоновете.

Връх – най-високата и характерна част на билото.

Плато – високоразположена равнинна местност, заобиколена от всички страни от низходящи склонове.

Тераса – почти хоризонтална равнинна част върху склона.

Седло – ниската част между два върха, образувана на било или склон.

Лъсчина – вдлъбнатината, която започва от седлото надолу.

Превал – най-ниската част на възвишение или било, през която обикновено преминават пътища и пътеки.

Предел – голям превал, където се съединяват две планини.

Праг (слог) – предимно скални образувания с малка височина на даден склон, прекосяващи го вертикално или под известен наклон.

Скален венец – вертикална или с голям наклон оголена от земята скална ивица със средна или голяма височина, пресичаща хоризонтално или под наклон склона.

Гънка – линията, в която релефът на местността преминава от полегат или равнинен в стръмен и обратното.

Вододел – линията, съединяваща най-високите точки на дадена местност.

Водослив – линията, съединяваща най-ниските точки на дадена местност.

Котловина – вдлъбнатина, заградена от всякъде с повишаващи се склонове на съседни възвишения.

Долина – продълговата вдлъбнатина със слабонаклонено дъно и разнообразни склонове.

Дол (дере) – малка долина със стръмни склонове.

Овраг (ровина, промойно) – малка, еродирала долинка със стръмни, предимно сипейни и необрасли склонове. Склоновете са ронливи и неустойчиви.

Суходол – уширен овраг, обрасъл с трева.

Урва – силно ерозирала част от даден склон с неопределена форма.

Каньон (ждрело) – тясна и дълбока речна долина с вертикални склонове.

Въртоп – повърхностна вдлъбнатина с дълбочина по-голяма от ширината й.

Валог (увал) – удължена вдлъбнатина, получена от два или повече свързали се помежду си въртопа.

 

Способи за изобразяване на местността.

Изобразяването на местността върху карта може да стане по няколко начина. С тях се цели да се покажат различни особености на местността и релефа в зависимост от нуждите, за които ще се използва картата.

Отметки, точки и коти. Отбелязват се абсолютните височини на по-характерните точки от местността. Подходящ е за равнинни местности без голяма денивелация (разлика във височините), но най-добре е да се използва в комбинация с някои от другите методи.

Чрез сенки – релефът се изобразява чрез светлосенките, които дава при въображаемо странично осветяване. Най-често се приема, че светлината пада от северозапад. Използва се в дребно мащабираните карти като подчертаващи.

Чрез цветове – релефът е разделен на хоризонтални пояси, като всеки от тях се оцветява в зависимост от височината. Започват от ниското с нюанси на жълтото и зеленото и стигат до кафяво за високите части (сиво за скалите и бяло за сняг). Използва се за дребномащабни и географски карти.

Чрез релефно изобразяване – триизмерно (обемно) моделиране на местността, което дава пространствена представа за терена. Недостатък е, че макета е обемист и трудно да се носи, поради което е практически неприложим, освен като нагледно помагало.

Чрез щрихи – наподобява светлосенките, но изображението се получава чрез чертички с различна дебелина и дължина. Големите наклони се покриват с по-гъсти и по-дебели щрихи и обратно. Щрихът има посоката на “свободно течаща вода” по склона. Комбинира се с други, но рядко се използва.

Чрез хоризонтали – това са криви затворени линии, съединяващи точки с еднаква надморска височина. Разликата между два съседни хоризонтала е еднаква и точно определена (височина на сечението). Тя обикновено е през 10, 20 или 50 м. и е посочена в долната част на картата. Хоризонталите биват няколко вида – основни, полухоризонтали, спомагателни и главни. Основните хоризонтали са линиите, които съответстват на височината на сечението. Те се изчертават с цели непрекъснати линии. Полухоризонталите се прекарват точно по средата между основните хоризонтали с прекъсната линия (пунктир). Спомагателните хоризонтали се използват за допълване на подробности от релефа, за които не са достатъчни основните и полухоризонталите. Главните хоризонтали се поставят за улеснение при четенето на картата – при дадена точка от каратата, на определена височина, с плътно удебелен хоризонтал през пет основни хоризонтала. Височината се надписва с цифри, които се четат правилно, когато се гледа отдолу нагоре по склона.

Най-често се използва комбиниран способ между хоризонтали, коти и сенки. При тях с по-гъсти хоризонтали се изобразяват по-стръмните склонове. Колкото по-отдалечени са хоризонталите, толкова по-полегат е склона. От два върха по-висок е този, който е изобразен с повече хоризонтали.

 

Условни (топографски) знаци.

За да се изобрази върху картата даден предмет е необходимо да се отбележи с общоприет и различен от останалите, но ясно разбираем знак. Поради това изискване знаците изобразяват подобие на предмета, гледан отгоре или отстрани. В зависимост от спецификата на това, което изобразяват, знаците се подразделят на:

Мащабни знаци (контурни). По тях могат да се определят размерите на големите по площ предмети – гори, ливади, лозя, езера и др.

Немащабни знаци. Те не определят размера на предмета, а само неговото местоположение – постройки, извори, заслони, пещери и др.

Пояснителни знаци. Всички, с които се дава допълнителна характеристика на дадения предмет – имена на местности, хижи, язовири, стрелки с цифри и др.

Полумащабни знаци. Отнасят се само до предмети, на които могат да се изобразят мащабно само дължините – реки, пътища, ж.п. линии и др.

При условните знаци има някои специфични правила. Хоризонталните надписи се поставят в посока запад – изток и се отнасят за малкоплощни предмети – манастири, кладенци, чешми, върхове, могили и др. Нехоризонталните надписи следват направлението на обекта (реки, долове и др. земни форми) по дължината му, но не определят посоката, в която тече водата. Хоризонтално поставените числа се използвата в два случая – ако са поставени до надписа на населен пункт, означават брой домакинства, а във всички останали случаи – абсолютна височина на точките, до които са поставени. Вертикално поставени числа се поставят само до гранични камъни и означават номера на камъка.

 

Терминология на картографията.

Това е наука, която се занимава с трансформирането на кълбовидната форма на Земята в равнинна без да я променя.

Ротационен елипсоид. Това е реалната, леко приплесната между полюсите, форма на земното кълбо. Върху него мислено е нанесена мрежа от меридиани и паралели за по-лесно изготвяне на карти и извършване на координатни изчисления. Територията на България върху елипсоида се проектира между две координатни ивици с меридиани 24о и 27о източно от Гринуич.

Ъглови мерки. Ъгловите мерки, с които се работи в картографията, са:

1. Градус. Той разделя кръга на 360^о, всеки 1^о (градус) се разделя на 60' (минути), а всяка минута – на 60" (секунди). 360^о = 21000' = 129000".

2. Град. Той разделя кръга на 400 g, всеки 1 g (град) е равен на 100 с (минути), а всяка минута е равна на 100 сс (секунди). 400 g = 40000 c = 4000000 cc.

3. Часови ъгъл. Това е астрономическо понятие. Пълния кръг е разделен на 24 часа. 1 h (час) е равен на 60 m (минути), 1 m (минута) е равна на 60 s (секунди).

За да могат да се нанесат върху картата точните координати на местните предмети е необходимо да се определи точното им местоположение спрямо координатната мрежа, покриваща Земята. Това става чрез:

Държавната триангулация. Тя определя голямо число триангулачни точки, взаимното положение на които се определя от мрежа триъгълници със страна 40 – 50 км.

Главна прецизна нивелация. Определя надморската височина на голям брой нивелачни точки, които служат за вертикални измервания и са поставени на подходящи места на разстояние 1–2 км. По солиден начин се поставят нивелачни болцове на фасади на сгради, на ж.п. гари, на челните плочи на мостове, на скали и др.

Топографско снимане. То има за цел създаването на оригинална топографска карта с М 1:25000, като се използват данните от предходните измервания.

Абсолютна (надморска) височина. За България е приета разликата във височините на дадена точка и нивото на спокойната морска повърхност на Балтийско мори при Кронщад. Измерената и написана върху картата абсолютна височина на характерна точка от местността се нарича кота.

Относителна височина. Това е разликата между абсолютните височини на две точки от местността.

 

Карта

Това е умалено, графично, условно изображение на земната повърхност върху плоскост, построена на математическа основа, позволяваща да се получи обзор на картината на местността. Картите се изготвят с различна точност и подробности в зависимост от нуждите, за които са предназначени – военни, географски, учебни, топографски, морски, пътни, туристически, исторически, хидроложки и т.н.

Картата е ограничена в рамка от дебела и тънка линия. Лявата и дясната линии са на меридианите, а линиите отдолу и отгоре са на паралелите.

Географска мрежа. Това е мрежата от взаимни перпендикулярни паралели и меридиани, покриващи земната повърхност.

Картографска мрежа. Това е географската мрежа, пренесена в разгънат вид върху равнина с методите на картографията.

Правоъгълна (километрична) координатна мрежа. Това е проекция, която образува мрежа от еднакви квадрати, които са отпечатани върху всички картни листове през кръгло и цяло число километри.

Меридианите при географската мрежа се събират към полюсите и поради това се получава мрежа от трапеци. Това несъответствие с реалността и избягнато при километричната мрежа. Тя остава винаги правоъгълна и с еднакви размери при каквато и да е географска ширина. С нейна помощ лесно се определят правоъгълните координати на всяка точка от картата. За тази цел линните й са означени по страните на рамката на картния лист с координати – хоризонталните линии нарастват от ляво на дясно (десни стойности), а вертикалните – от долу на горе (горни стойности). Всеки квадрат от мрежата се определя от координатите на югозападния му ъгъл. Първо се отчита хоризонталата, а после вертикалата.

За по-прецизна работа квадрата се разделя на по-малки или се прави т.нар. координато-указател. Непосредствено до вътрешната рамка или върху нея са нанесени деления, затъмнени или защриховани през едно. В едромащабните карти те отговарят на дъги от меридиани и паралели, равни на 1'. С тяхна помощ могат да се определят географските координати на дадена точка.

В южното поле на картата се отбелязват:

1. Графика на наклоните;

2. Числен и линеен мащаб;

3. Данни за деклинацията;

4. Основната височина на сечението;

5. Година на отпечатване.

При топографските карти е изписана наменклатурата (номерацията) на картния лист. С по-малки цифри на различните страни на картния лист са изписани номерациите на съседните листове. За по-лесна ориентация дребномащабна карта се разграфявя в съответствие с картните листове (сборен лист).

 

Мащаб

Това е отношението, показващо колко пъти дадено разстояние е намалено или увеличено, за да бъде нанесено върху картата. Колкото числото е по-голямо, толкова картата е по-дребномащабна и обратната.

Числен мащаб. Това е числото, което показва колко пъти е намалението. Изразява се в дроб, но се изписва най-често в отношение, например М 1:25,000. При този мащаб разстоянията на картата се отнасят към реалните разстояния на местността както следва: 1см = 250м (25,000 см.); 1мм = 25м. (2,500см).

Линеен мащаб. Това е графично изображение на числения мащаб. С негова помощ, измервайки разстоянието от картата с помощта на линия, пергел, конец, пръчка, сламка и др. можем да избегнем допълнителни изчисления. Линейният мащаб може да бъде изразен в крачки, като индивидуално за всеки се отчете (предварително) за 100 м. колко крачки отговарят.

Определяне на мащаб, ако не е отбелязан. За да можем да определим мащаба на карта, на която той не е отбелязан, трябва да сме запознати с някои особености и съотношения на картите.

Определянето става:

По номенклатурата на самия картен лист. Тя е точно определена за различните мащаби.

По разстоянието между два километрични камъка. Примерно отчели сме 2см, 1км = 1,000м, делим 1,000:2 = 500, следователно мащаба е 1:50,000.

По координатната мрежа. Отчитаме надписите на линиите на координатната мрежа. Примерно 88 и 90, следователно те са прекарани през 2км. Измерваме с линия разстоянието между тях, което е примерно 5см - 2,000:5 = 400м, следователно М 1:40,000.

По известно разстояние между два предмета. Примерно знаем, че разстоянието между две села е 9км., а по картата сме измерили 4,4см. Следователно 9,000м. разделяме на 44, което е равно на 2,045м. Взема се най-близкия кръгъл мащаб 1:200,000. По разстоянието на две точки на картата, които ги има на друга карта с известен мащаб. Примерно  разстоянието между два върха е 2,5см., а на карта с М 1:50,000 е 5см, т.е. реалното разстояние е 2,500м. Разделяме 2,500:25 = 1,000м, следователно мащаба е 1:100,000.

Обозначаване на картните листове (номенклатура).

У нас е приета международна система за разграфяване и означаване на картните листове. За нейна основа служи съставената за повърхнината на елипсоида международна карта в М 1:1,000,000.

За рамка на картните листове служат паралелите и меридианите. Картните листове образуват редове с ширина 4^о всеки, означени на север от Екватора с латински главни букви A, B, C, D… На юг от Екватора се бележат със SA, SB, SC, CD… По дължина през 6^о листовете се номерират, започвайки от 180^о, т.е. Гринуичкия меридиан, който е ограничен от зони 30 и 31.

Номенклатурата се състои от буквата на реда и номера на колоната. България попада в картни листове К-34 и К-35 и в малки части от L-34 и L-35. Всеки картен лист в М 1:1,000,000 се дели на 4 картни листа в М 1:500,000, които се бележат с главните букви от кирилица – А, Б, В, Г. Същия картен лист се подразделя на 36 картни листа в М 1:200,000, които се номерират с римски цифри І, ІІ, ІІІ, ІV … ХХХVІ. Най-малкото разделение на листа е на 144 картни листа в М 1:100,000, номерирани с арабски цифри 1, 2, 3, 4 … до 144.

Т.нар. “Номенклатура на картния лист” се получава, като към номерацията на картния лист в М 1:1,000,000 се прибави номера му в съответния мащаб.

Картния лист с М 1:100,000 служи като основа за разграфяване на картни листове с по-малки мащаби. Той съдържа 4 картни листа в М 1:50,000, означени с главните букви от кирилицата А, Б, В, Г. Всеки от тях съдържа по 4 картни листа с М 1:25,000, означени с малките букви от кирилицата а, б, в, г. А от своя страна всеки от тях съдържа по 4 картни листа в М 1:10,000, номерирани с арабски цифри – 1, 2, 3, 4. За да получим номенклатурата на картния лист, с който ще работим вдясно от означението добавяме и номера на “четвъртинката” от листа с по-дребен мащаб.

Същия картен лист в М 1:100,000 може да бъде разделен на 256 картни листа в М 1:5,000, означени с арабски цифри 1, 2, 3, 4 … до 256. А всеки от картните листове в М 1:5,000 се разделя на 9 картни листа в М 1:2,000, означени с малките букви от кирилицата а, б, в, г, д, е, ж, з, и.

Скици и снимки. Много често се оказваме в ситуации, в които ни е трудно да си спомним къде точно се намира дадена пещера, местност или друг точно определен обект. За улеснение използваме ръчно начертана карта карта с малка точност, но с достатъчно информация.

Скица. Това е бърз окомерен чертеж с приблизителен мащаб. На нея местните предмети се разполагат с установените им знаци така, както са разположени на терена. Пътищата се отбелязват в приблизителната им посока и накъде водят.

Окомерна снимка. Това е по-точен чертеж на местността с точност, равна на точността на уреда, с който се работи, или ~ 10%. Районите са около 1–2км. Работи се с линия, компас и транспортир.

Кроки. Това е схема, за която са взети от карта разстоянията, посоките, характерни ориентири и са нанесени в увеличен или умален мащаб. На място (в движение) се добавят нови ориентири.

 

Азимут

Когато разполагаме с карта, по която трябва да се движим, преди всичко трябва да я “осеверим”, т.е. да я ориентираме така, че да сочи север с горната си страна. Когато няма пътища или трябва да се движим в определена посока ни се налага да се движим по азимут. За да дадем определение за азимут трябва да обясним за кой север ще говорим.

Географски север. Това е посоката на географския меридиан.

Координатен север. Това е посоката на вертикалните линии на координатната мрежа.

Магнитен север. Това е посоката, която сочи успокоената магнитна стрелка, когато не се влияе от смущения.

Магнитен азимут (a). Това е ъгълът, сключен между магнитния север и посоката  В, отчетен в посоката на часовниковата стрелка. Той може да се вземе на  местността, но не и от карта.

Посочен ъгъл (t). Това е ъгълът, сключен между  В и севера. Той се изчислява или се отчита направо от координатния север и посоката А на картата.

С други думи – по картата работим с посочен ъгъл, а на местността се ориентираме с магнитен азимут.

Географски азимут. Това е ъгълът, сключен  между географския север и посоката А.

Меридианна конвергенция (сближение) (с). Това е ъгълът, сключен между географския и координатния север.

Магнитна деклинация (отклонение) (δ). Това е ъгълът, сключен между географския север и магнитния север.

Отклонение на магнитната стрелка. Това е ъгълът, сключен между координатния и магнитния север.

Отчитане на азимут.

По карта. Винаги, когато работим с карта, трябва да я осеверим, след което мажем да започнем работа с някой от следващите способи.

С транспортир (360^о). През изходната и отправната точки се прекарва права линия, след което центъра на транспортира се поставя в изходната точка с 0^о към севера. В мястото на пресичане на дъгата на транспортира с правата се отчита азимута. При определяне на азимут с направление надясно, дъгата на транспортира се поставя от дясно и обратно, като в този случай към севера сочат 180^о и към отчетената стойност се добавят 180^о.

С граден кръг (400 g.). Поставяме го така, че центъра му да съвпадне с изходната точка, а 0g да сочи на север на картата. Отчита се по пресечната точка при работа с геоложки компас, а за обикновен се преизчислява.

С компас. Тъй като единствено бусолите (компасите) за ориентиране имат върху прозрачната си основа осеверена линия, за останалите е необходимо да се прекара през изходната точка права линия, перпендикулярна на севера. Тъй като компасът закрива изходната точка, го поставяме в посока север – юг върху перпендикулярната линия, която да сочи изток  В и отчитаме азимута на запад, след което завъртаме визьора в посоката А.

На местността. Когато вземаме азимут за определяне посоката на движение или на даден местен предмет, поставяме компаса хоризонтално и го завъртаме така, че стрелката да сочи север – юг. След това насочваме визьора (мушката, мерника) в посоката, която ни интересува. При липса на визьор поставяме върху компаса линийка, пръчка, сламка и др.подобни, така че оста да пресича центъра на компасната стрелка. По така ориентирания компас отчитаме азимута в посока на часовниковата стрелка.

Когато имаме зададен азимут нагласяваме визьора на нужната стойност на скалата и след това в хоризонтално полжение осеверяваме компаса. Движението става в посоката на визьора. Когато се движим по азимут най-добре е да разполагаме с карта в М 1:10,000 или 1:20,000 или предварително да сме подготвили кроки на маршрута, на което да сме отбелязали достатъчен брой характерни местни предмети за ориентири, особено в точките за промяна на посоката на движение и в пресечена местност.

Трябва да се има предвид, че и в най-добрия случай компаса дава отклонение. Грешка на компаса от 1^о дава отклонение от 15–20м на 1,000 м, така че за неточност от 5^о ще се отклоним по около 100м на всеки един километър.

 

Работа с карта

При работа с карта трябва да се вземат предвид някои особености при изработването на картите. След като обърнем картата така, че да четем правилно, т.е. да я осеверим, трябва да обърнем внимание на изброените по-долу елементи.

1. Мащабът на картата, т.е. на колко сантиметра от нея колко метра от местността отговарят. Обикновено е посочен в долната част на картата.

2. Височината на сечението между основните хоризонтали, дадена с графика или изписана под рамката.

3. Годината на изготвяне, за да се предвидят евентуални промени, породени от природата или човешката дейност. За да си представим образно релефът на местността, трябва да вземем под внимание:

Теренът се изкачва от по-ниска към по-висока точка или хоризонтал.

Най-лесно релефът се възприема, когато се фокусира погледа върху по ниските точки на терена. Начертаните с щрихи урви, ровини, оврази и др. са с наклон, по-голям от 45^о.

Цифрите върху хоризонталите показват височината им, а нарастването на височината става, когато цифрите се четат правилно, когато се гледа отдолу нагоре по склона.

Надписите на населените места, чешми, могили и др. са нанесени така, че да се четат правилно, когато горния край на картата е обърнат на север.

Нанесените постройки са означени само според строителния материал (огнеустойчиви и неогнеустойчиви) и по размер в мащаб.

Горите са отбелязани само по площ и вид.

Белите площи са засяти с едногодишни култури.

Надписите са с размер, отговарящ на големината на обекта.

Надписите на течащите води се нанасят с наклон по посока на течението на водата.

Липсата на нанесен път или пътека не доказва непроходимост на терена.

От пътеките се дават само постоянно използваните и маркираните.

По-съществените препятствия се нанасят на картата – блата, мочурища, урви, скали, реки, скални венци и др.

Основният туристически маршрут се бележи с непрекъсната цветна линия, а когато в него се влее друг маршрут, то второстепенния не се отбелязва, докато се движи заедно с основния до мястото, в което се разделят.

Съхранението на картите е от голямо значение за лесната работа с тях. Когато работим с карта и се налага да я сгъваме и разгъваме постоянно, местата на прегъване се протриват и разкъсват. За да избегнем това, картите, с които се движим по определен маршрут, можем да сгънем така, че да се вижда маршрута по цялата му дължина. След това сгъваме картата на “хармоника”, за да можем да разгънем удобно само тази част, която ще наблюдаваме.

Карти, които се разгъват много често, е добре да се изрежат на квадрати или правоъгълници с размер, равен на бъдещия формат на сгънатата карта. За подложка се използва хасе, тензух, американ и др. Мокрото платно се опъва върху маса, след това листовете се намазват с лепило и се лепят отгоре. Между всички парчета се оставя просвет 2 – 3мм.

За да се запази картата в по-добър вид, не трябва да се чертае по нея, само, в краен случай – с мек молив, а триенето да става с мека гума. При работа картата е най-добре да се поставя в добре затворен (водоустойчив) планшет.

 

Туристическа маркировка

Туристическите маршрути се бележат с лентова маркировка. Тя се поставя на постоянни местни предмети така, че да се вижда от двете страни на движение. Когато пътеката прави завой или се разклонява, маркировката се поставя под наклон или извита в необходимата посока. На разклон, когато два маршрута се разделят, общата им до момента маркировка се разделя в единия си край. Маркировката се обозначава с цветна ивица върху бял фон.

Зимната маркировка представлява вертикална метална тръба, висока около 2,5 м., бетонирана в основата си и оцветена в черно и жълто. Зимната моркировка се поставя предимно по билото, за да се избегнат навяти преспи, козирки и лавини. По тази причина зимната и лятната маркировки може да не съвпадат в някои участъци на маршрута.

На разклони и по продължение на маршрутите се поставят указателни стрелки в жълт цвят.

 

Ориентиране в местността с карта

Работата с картата започва с осеверяването й. Когато разполагаме с компас е необходимо да се постави компаса върху западната или източната (лявата или дясната) страна на картата, т.е. върху меридиана. В това положение завъртаме хоризонтално разположената карта така, че магнитната стрелка да съвпадне със север на компаса.

Когато не разполагаме с компас се налага да се ориентираме с помощта на местни предмети. За целта най-удобно е да се използват ж.п. линии, реки, пътища, далекопроводи и др. Поставяме картата хоризонтално и след като сме определили точката на стоене и по възможност сме застанали на линията за  Б (А – сравнение (ж.п. линия, шосе) ориентираме картата така, че посоката А  точката, в която стоим, към Б – точката, към която отиваме) от картата да съвпадне с посоката на местността. Трябва да се вземат под внимание местните предмети, отстоящи вляво и вдясно от линията на засичане, за да се избегне обръщането на 180^о.

Ако не разполагаме с ясно изразена линия, можем да вземем за опорни точки два предмета от местността (характерна група скали, група дървета, езеро, могила и др.), разположени в една линия спрямо нас и изобразени на картата. Поставяме линия (молив, сламка) върху правата, свързваща ги на картата и така завъртаме хоризонтираната карта, че да съвпадне с оста. По тази мислена линия ориентираме грубо картата.

Намиране на точката на стоене върху картата. За да се ориентираме правилно по картата е наложително да определим точката на стоене, което означава да намерим върху картата точното място, на което се намираме в местността. Най-лесно можем да се ориентираме когато се намираме върху или в близост до връх, седло, могила, извор, кръстопът, постройка, водосбор на две реки и т.н. Достатъчно е да намерим съответния местен предмет върху каратата.

Когато се движим по нанесена на картата посока (пътека, път, река, вододел) достатъчно е да намерим един предмет (не трябва да е много близък), който е нанесен на картата. Ориентираме картата с компас или спрямо линията на движение. След това прокарваме т.нар. обратна визура – върху ориентираната и поставена неподвижно карта поставяме линия така, че единия й край да съвпадне със знака на обекта, а другия завъртаме така, че надлъжната й ос да съвпадне с предмета на местността. В това положение начертаваме върху картата линията на оста. Пресечната точка между посоката на движение и линията на оста показват точката на стоене.

Когато се движим без път и се виждат ясно поне два местни предмета. Осеверяваме и хоризонтираме картата, след което намираме знаците им върху картата и начертаваме две обратни визури. Пресечната точка е точката на стоене. За да бъде по-сигурно засичането, ъгълът между визурите трябва да бъде между 30о – 150о.

Ако не разполагаме с компас и пред нас на местността има и трети предмет, можем да определим точката на стоене с по-голяма точност. За целта е необходимо да използваме паус или друг “прозрачен” лист. Поставяме листът върху неподвижна хоризонтална повърхност. От произволно избрана точка в близкия до нас край начертаваме три лъча, съвпадащи с посоките на избраните предмети. След това налагаме листа върху картата така, че лъчите да минават през знаците на предметите. Пресечната точка на лъчите натискаме с върха на молив или пробождаме с игла, за да отбележим на картата точката на стоене.

Определяне наклона на склона. Без уреди наклона на склона може да се измери само приблизително.

 

Определяне на северът без компас

По часовник (със стрелки). Часовникът се поставя хоризонтално, като малката стрелка е насочена към слънцето. Ъглополовящата между 12ч. и малката стрелка (в посока на движението на часовниковата стрелка) сочи север. За улеснение може да поставим пред малката стрелка клечка, игла или друг тънък предмет, така, че сянката му да съвпадне със стрелката.

По изгрева на слънцето (според сезоните): Зимата изгрява от югоизток и залязва на югозапад. Пролетта и есента изгрява от изток и залязва от запад. Лятото изгрява от североизток и залязва на северозапад.

По “гномовата” сянка на вертикалните предмети. Всеки един час сянката се премества с 15о на запад . На обяд сянката е най-къса и сочи север. Ако не разполагаме с часовник със стрелки, забиваме вертикално една пръчка или друг тънък и прав предмет в земята. През 5 – 10 минути отбелязваме с точка върхът на сянката. Така, следвайки скъсяването й, а следобяд – нарастването на сянката, отчитаме север в най-ниската точка. По този начин може и да си сверим приблизително точно часовника в 12.00 ч.

По Полярната звезда. Полярната звезда се намира в близост до мислената ос на земята. В ясни нощи можем да се ориентираме по нея. За целта трябва да открием съзвездието Малка мечка, чиято най-ярка звезда е Полярната. Правата, спусната перпендикулярно към хоризонта сочи север.

По други признаци:

По короните на дърветата, растящи самостоятелно. Тяхната корона е по-слабо развита от север. На обяд сянката им сочи север.

Ако през отрязан пън прекараме права линия, пресичаща по средата най-тесните и най-широките кръгове, то откъм страната на тесните е север.

Православните храмове имат вход откъм запад, а олтара е на изток. Православните кръстове са ориентирани север – юг. Кръстовете са от северната страна на гробовете.

При джамиите изхода на минарето е обърнат на юг.

Камъните, големите дървета и падналите дънери са обрасли с мъх от север.

Тревите по северните склонове са по-развити и по-рано съхнат.

Зимно време снежната покривка е по-тънка на южните склонове.

Навятата снежна покривка върху дърветата и клоните, както и ледената кора са по-тънки откъм юг. От юг се топят първи.

В нивите, където има дървета, посева е по-слаб от северната страна на дървото.

В северният край на поляните има по-гъста трева.

Мравуняците се разполагат на юг от дървета или път, като южната им страна е по-полегата, а северната е по-стръмна.

Смолата на дърветата тече от южната им страна.

Тези признаци не са достатъчно точни за определяне на посоките, но дават достатъчно ориентация.